Разкази за Мао Цзе-дун

Предишната тема Следващата тема Go down

Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  Stargate on Нед Авг 17, 2008 7:34 pm

РАЗКАЗИ ЗА МАО ЦЗЕ-ДУН
Разкази за Мао Цзе-дун могат да се чуят нався¬къде в Китай: и в отдалечено планинско селище – от делегати, гостували на вожда, и в голям столи¬чен завод – от участници в съвещанието на работниците-ударници, председателствувано от него, и от бивши студенти, негови ученици, и от стари бойци, участници във Великия поход, от стари комунисти, другари по борба, и от малки пионери, участвували в младежки делегации.
Много разкази могат да се намерят и в местните вестници, в заводските многотиражки, в централния печат. И шошудите – старите разказвачи по улиците, които така майсторски разправят старинни легенди и приказки – преразказват сега на своите слушатели по площадите и пазарите всичко чуто за Мао Цзе-дун.
Китайският народ, пробуждащ се за нов живот, не може да мълчи за това: той иска да говори и да слуша как един от неговите най-добри синове пре¬мина славния път от селско момче до велики вожд, който, като стана комунист, съумя да приложи марксизма в Китай и вдъхновен от Великата Октом¬врийска революция, от делото на Ленин и Сталин, вървейки по пътя на русите, доведе петстотинмилионния Китай до свободата, до присъединяването му към лагера на мира и демокрацията, до вечната дру¬жба с могъщия съветски народ.
Авторът, подобно на шошудите, реши да предаде със свои думи малка част от това, което китайският народ разказва за своя любим вожд. Разбира се, в тези разкази е дадена не биографията на вожда на китайския народ, а само отделни епизоди от неговия живот, отделни черти от неговия духовен облик. Ав¬торът се придържа към маниера на устното народно творчество, като отбира само това, което съдържа биографично зърно и не противоречи на истината.
avatar
Stargate

Брой мнения : 199
Registration date : 06.08.2008
Age : 99
Местожителство : Умирай трудно

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  Stargate on Нед Авг 17, 2008 7:35 pm

СЕЛСКИЯТ СИН МАО

Мао – селският син – се роди в малкото селце Шаошан, провинция Хунан, Централен Китай, в годините, когато управляваше императрицата Ци Си.
Негов баща беше демобилизираният войник, силният Мао Шун-шен, а майка – добрата, кротка Вен Ши.
Току-що момченцето се появи на свят и майка му го изнесе на горещото слънце. Но не за да се похвали пред небето със своя мил първенец, а защото нямаше кому да го остави в къщи. Всички селяни бяха отишли да копаят на полето, изпръхнало след проливните дъждове. Побърза на полето и Вен Ши.
Привърза на гърба в широка кърпа синчето си, взе в ръцете си мотиката и така работи много дни. Слънцето жареше мъничкия Мао, той загоря и стана мургав като всички селски деца.
А когато момченцето започна да ходи, трябваше да превива гръб, да помага на майка си да сади в рядката кал под водата стръкче по стръкче оризовия разсад. И трябваше да натиска с пръстче всяко коренче, за да не изплава, трябваше да пази всяко стръкче, за да не затъне. И така хиляди, хиляди стръкчета!
После заедно с майка си Мао коленичеше и триеше с длани буците на малките планински нивя. – Труди се, труди се, сине – говореше му Вен Ши, – един добър чичо имаме ние – това е нашият труд. Той ще ни награди.
Малкият Мао се трудеше. Засяваше в земята мънички семенца, а от тях под грижите му израстваха различни зеленчуци: жълти пъпеши, ухаещи като цветя, зелено зеле, кичести моркови, червени като огън пиперки.
Настъпиха радостни дни – прибирането на есенната реколта. На полето пристигна бащата със запрегната с магаре каруца. Набраха най-зрелите, най-хубавите, най-прекрасните плодове. Натовариха ги в каручката. Най-отгоре поставиха малкия Мао и тръгнаха. Излязоха в големия свят, извън пределите на селото. И тогава Мао видя много хора и хората видяха Мао. Но защо всички не разбираха какъв е той ?
– Е-хей, Мао Шун-шен, какво прелестно любениче-дебеланче си отгледал! – викаха те.
– Гледайте, в колата на Мао Шун-шен има живо морковче с кичурче отгоре! – посочваха други.
Момчето разтваряше широко очи и се учудваше как възрастните не могат прости неща да разберат.
Бащата само се смееше щастливо.
Пристигнаха в голям чифлик, обграден с дебела крепостна стена с кули и бойници. На вратата стоеше въоръжена стража.
Влязоха в двора, настлан с камъни. В средата се издигаше висока къща с червен керемиден покрив, чиито ъгли бяха с извити краища. До пруста лежеше страшен каменен лъв. А на самия пруст стояха важен господин в сърмен халат, неговата жена с необикновено бяло и кръгло като луна лице и синът им, натруфен и дебел като празнично прасе.
Като видя тези непознати хора, силният и винаги горд Мао Шун-шен изведнъж се преви на две, започна да се кланя като трева под вятъра и трупаше грижливо пред тях всичко, което беше докарал от полето.
Жал му стана на малкия Мао за хубавите плодове от упорития труд и той дръпна баща си за ръкава.
– Почакай – прошепна баща му, – нима не виждаш, че това са нашите господари помешчици ? На тях принадлежи най-добрата половина от реколтата!
– А защо ?
– Такъв е законът, момчето ми. Половината на помешчика, половина от половината, която остава – на императрицата, половината от половината на половината – на манастира, още едната половина от това, което остава от тези половини – на губернатора . . . Мао не успя да чуе всичките седемнадесет данъци, които по това време богатите вземаха от селяните. Думите на съседа-старик бяха заглушени от грохот на колела, тропот на копита и шум от стъпки. В двора влизаха други каруци, коли, каляски, запрегнати с бикове, с магарета и дори с хора. Всички возеха, носеха, мъкнеха към пруста на помешчика плодовете на своя труд. Скоро израсна цяла планина от зеленчуци, плодове, жито и подправки. Всичко беше така много, че малкият Мао не се сдържа и извика:
– Стига, те ще пукнат!
Селяните се разсмяха високо. Слугите на помешчика хванаха тоягите.
Бащата обърна набързо празната каруца и избяга от господарския двор – по-далече от бедата.
А хората, като се разотидоха по домовете, дълго след това си спомняха какво умно момче има Мао Шун-шен от село Шаошан.
avatar
Stargate

Брой мнения : 199
Registration date : 06.08.2008
Age : 99
Местожителство : Умирай трудно

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  Stargate on Нед Авг 17, 2008 7:35 pm

ЗАЩО, ЗА КАКВО?

– Защо? – обичат да питат всички малчугани. Така разпитваше своите родители и малкият Мао.
Случваше се, върви той с баща си по тясната пътечка на синура между заблатените оризови ниви, а насреща им – императорският бирник на кон, облечен богато, с кръгла шапка със стъклено мънисто отгоре.
Селянинът и неговият син са прегърбени от товара, който носят в града на пазара. Чиновникът пък е на кон. Той би трябвало да се отбие в блатото – човек няма да си намокри краката, когато язди на кон. Но той върви, сякаш не забелязва хората. А бащата на Мао отстъпва от пътя в оризището и дърпа след себе си и сина. И стоят те до колене в калта и се покланят на важния конник, докато той отмине.
– Защо? – пита малкият Мао.
– Защото той е известен човек, а ние сме прости хора.
– А защо?
– Защото така сме се родили.
– А защо така сме се родили?
– Престани моля ти се, такава е съдбата. Приближават града. Насреща им по пътя слаб, немощен човек, целият облян в пот, вози в рикша друг – дебел. Би трябвало тлъстият да се запрегне и да повози слабия, тогава и тлъстият би отслабнал, а слабият би надебелял. Но става обратното.
– Защо?
– Защото върху чуждия гръб винаги се качва този, който има пари.
– А защо?
Замлъква бащата и маха с досада ръка,
Влизат в града. В китайските квартали е тясно, задушно, прашно. А в сетлмента /градски район в колониална страна, заселен и управляван от чужденци – бел.ред./, където на китайска земя живеят чужденци, е просторно и прохладно. Под сенките на дърветата – пейки. Навсякъде бликат фонтани. Ето къде би могло да се отдъхне от пътя.
Но на вратата – надпис: „Вход за китайци забранен". Тук на живота само чужденци могат да се наслаждават.
– Защо?
– Защото те са бели, а ние сме жълти.
– Но с какво жълтите са по-лоши от белите?
– За това вече питай не мене, а небето! – крясва разсърден баща му.
Разбира се, и небето не можеше да отговори на този въпрос на малкия Мао.
avatar
Stargate

Брой мнения : 199
Registration date : 06.08.2008
Age : 99
Местожителство : Умирай трудно

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  Stargate on Нед Авг 17, 2008 7:35 pm

КАКЪВ ДА СТАНА

Какъв да стане Мао? За това неведнъж се замисляше майка му, добрата Вен Ши. Искаше й се синът й да стане учен. Но веднъж бащата заяви:
– Момчето е умно, самото небе ни казва: трябва да стане търговец.
Като чу това, малкият Мао се притисна до майка си и й се примоли:
– Не искам да стана търговец!
– На бащата не бива да се противоречи. Волята на бащата е закон!
– Но какво ще правим, майко?
Вен Ши се замисли. След това се усмихна и каза :
– Не тъжи, сине, от желанието до изпълнението има дълъг път. Ще видим.
Бащата на Мао Цзе-дун, Мао Шун-шен, отдавна мечтаеше да забогатее. И ратай се цани у помешчика, и войник ходи при генерала, но освен мазолите по ръцете и белезите от бамбуковите пръчки по гърба нищо друго не спечели.
Чул той, че човек може да забогатее от чуждата беда. А беди в Китай много. Разлее се като море великата Янцзи, след като разкъса бентовете, занемарени от ленивите императорски чиновници, и отнесе реколтата от нивите – ето ти и бедствие.
Веднъж в провинцията настъпи страшен глад. За шепа ориз хората даваха всичко. Дори деца продаваха. А отвъд реката, на високите брегове, всичко беше евтино.
– Ето откъде може да се спечели! – реши Мао Шун-шен.
Докара той пълна лодка с ориз, купен много евтино. Легна да си почине от пътя, а остави сина си да търгува и му заповяда много строго:
– Учи се да станеш търговец, продавай ориза не по цената, която струва.
Малкият Мао се поклони учтиво и започна да изпълнява волята на баща си.
Ето че при него пристигна местен търговец. Той имаше много пари. За ориза Мао му поиска извънредно скъпо. Търговецът му заплати по тази цена, като си правеше сметка да препродаде ориза още по-скъпо.
След това дойде селянин. Той имаше малко пари, а челяд голяма. Всички деца искат да ядат, а няма с какво да ги нахрани. Предлага той за ориза толкова пари, колкото струва. Какво да прави сега Мао? Не бива да наруши бащината воля.
Помисли, помисли Мао и му продаде ориза много евтино.
Като научиха за този чуден търговец, всички бедняци от селото се зарадваха. У всекиго се намери някаква пара – всички получиха ориз не по цената, която струва. Търговията тръгна бързо.
Когато бащата се събуди, всичкият ориз беше продаден. Започна Мао Шун-шен да пресмята събраните пари, гледа – никаква печалба:
– Сине мой, как си търгувал?
Точно така, както ти ми каза, татко: продадох всичкия ориз не по цената, която струва.
– Защо тогава не забогатяхме!
– Знаеш ли ... на богатите аз продавах ориза по-скъпо, а на бедните по-евтино.
Бащата разбра всичко.
– Каква полза от такава търговия? – се развика той сърдито.
Огледа се, а към него идват познати бедняци и му благодарят, славят го за добрината и честността му.
– Добре, добре е, че заслужихме благодарността на съседите! – смутено каза Мао Шун-шен, укротявайки гнева си. – Разбира се, от теб търговец няма да стане, сине мой... Ще трябва да те пратя да се учиш.
Като каза това, бащата въздъхна дълбоко, а синът се поклони ниско, както прави всяко момче, което уважава родителите си.
avatar
Stargate

Брой мнения : 199
Registration date : 06.08.2008
Age : 99
Местожителство : Умирай трудно

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  Stargate on Нед Авг 17, 2008 7:36 pm

ТОЙ БЕШЕ В ПЛАНИНИТЕ

– Той е бил в планините – с уважение говорят в Китай за всеки безстрашен човек, който е взел участие в борбата за свобода. Мао Цзе-дун е ходил в планините още в ранно детство. И ето как се случи това.
В един прекрасен ден баща му го заведе на училище, предаде го на учителя да го възпитава и като се поклони ниско, каза следните думи:
– Той беше мой син, сега е ваш син. Аз съм създал неговото тяло, вие създайте душата му. За него аз не жалех храната, вие не жалете тоягите. Защото учения го бият в детството, а неукия – цял живот!
Мао мислеше, че това е весела поговорка. Така говореха и другите родители, предавайки на учителя децата си.
Като притискаше до сърцето си свитък оризова хартия стъкълце с мастило и четчица за писане на йероглифи – чудесни подаръци от близките му, – Мао прекрачи с любопитство прага на училището.
Учителят нареди учениците на пода. Самият той седна на сламена рогозка, сложи до себе си дълга бамбукова пръчка и като окачи на носа си очила с рамки от костенуркова черупка, разгърна дебела книга. С дрезгав глас той започна да чете поучения.
Древните поучения бяха много скучни, а книгата – много дебела. Скоро на момчетата им омръзна. Един се почеса по крака. Друг хвана муха.
Бамбуковата пръчка на учителя като че ли сама отскочи и чукна по главата провинилите се.
Като видя това, Мао се отдръпна по-назад. Поиска му се да отвори дървената кутийка, в която майка му е сложила за закуска ориз, подправен с канела...
Учителят забеляза неговото движение и го повика с пръст... Мао поклати отрицателно глава. Ядосан, учителят скочи от мястото си, за да го удари с пръчката по главата.
Но Мао изскочи през прозореца и се спусна да бяга към дома. А бащата, вместо да го защити, и той хвана пръчката.
Никога досега не са се отнасяли така безмилостно с него нито родителите му, нито чуждите хора. Сърцето на Мао се възмути и той избяга от къщи.
– Върни се! – извика баща му. – Непокорните ги наказва и небето.
Момчето се скри от погледа му и не се върна до вечерта.
Да го търсят отидоха баща му, майка му, всичките му роднини и съученици. Може тигри да са отнесли момчето. Или е отлетял на небето?
Нищо подобно не се беше случило! Малкият Мао избяга в планината. Там, сред високите скали неведнъж са се спасявали всички непокорни. В немалко легенди се разказва, че там, до самите облаци, и досега живеят защитниците на селяните, които императорските чиновници искали да убият.
Разбира се, Мао не отиде така далече, нито се изкачи толкова високо. Дори чуваше как го търсеха и викаха да се обади. Но той, притаил се в камънаците, не се предаваше.
Много страшно му беше сам през нощта. Беше му и много студено. Той трепереше. Мъчеше го жажда. Но търпеше всичко.
Едва на третия ден баща му го намери заспал до голям камък, взе го на ръце и го занесе в къщи.
За най-голямо учудване на Мао баща му не го би, нито го руга, а го постави до себе си на масата и започна да го разпитва какво е видял в планините. Майка му не можеше да му се нагледа. Баба му нареждаше трапезата и плачеше от радост.
Учителят и той каза:
– Смело момче!
Ето какво значи да бъдеш в планините!
avatar
Stargate

Брой мнения : 199
Registration date : 06.08.2008
Age : 99
Местожителство : Умирай трудно

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  Stargate on Нед Авг 17, 2008 7:37 pm

ЗАПОЗНАВАНЕ С КОНФУЦИЙ

Запознаването на Мао с Конфуций започна с неприятности. Още в ранно детство по погрешка баща му го наказа за чужда лудория. И когато майката, добрата Вен Ши, се опита да се застъпи за сина, суровият Мао Шун-шен важно заяви:
– Не се меси, аз го наказвам не защото съм жесток, а по заветите на Конфуций, който е казал: „Добрите хора излизат изпод пръчката".
Мао се обиди много на Конфуций, който е дал на баща му такъв съвет, и попита:
– Кой е той и къде живее?
– В училище ще узнаеш – се усмихна баща му. Запознаването с Конфуций в училище донесе на младия Мао нови неприятности.
Веднъж учителят разтвори дебела книга, погледна йероглифите и след като сви устни, сякаш видя някакво лакомство, каза на учениците:
– Повтаряйте след мен и запомняйте за цял живот: „Отношенията между висшите и низшите са както между вятъра и тревата: тревата е длъжна да се превива, когато духа вятърът".
– А защо? – се учуди Мао. Той обичаше да се изправя, когато духа вятър, и да застава срещу него с гърди, а не с гръб.
– Вън от клас! – каза учителят. – Думите на Конфуций не подлежат на съмнение.
И Мао трябваше да стои под прозорците, когато другите се учеха.
Друг път трябваше да научи наизуст няколко страници неразбираеми изречения от мъдреца, който е живял преди много векове и отдавна би бил забравен, ако не беше оставил след себе си няколко дебели книги, заради които се измъчваха децата на цял Китай.
Много пъти Мао имаше желание да изтегли изпод сламената рогозка на учителя тези дебели книги и да ги хвърли в реката. Една съседска кавга удържа Мао от такава необмислена постъпка. Караха се баща и син.
– Който не уважава родителите си, ще го накаже небето, защото не изпълнява завета на Конфуций – викаше бащата.
– Осмелявам се да забележа, че небето ще бъде на моя страна, защото у Конфуций е казано: „Бащата е длъжен да бъде справедлив към децата и тогава те ще го почитат!" – крещеше в отговор синът. – И още се осмелявам да добавя: „Не може да иска уважение този, който не го заслужава със своите дела!" И освен това е казано: „За да бъдат децата чисти, бащата трябва да свети!"
Синът така засипваше баща си с цитати от Конфуций, че старецът се обърка и се призна за победен.
„А-ха! – помисли Мао. – Мъдрецът може да се пригоди в живота, трябва само да знаеш как да го използваш,"
Колкото повече живееше той, толкова повече се убеждаваше: в Китай това е необходимо. Съседките се ругаеха с цитати от Конфуций. В съда спечелваше този, който казваше повече негови мисли.
В края на краищата Мао изучи Конфуций така, че можеше да наддума всеки спорещ. И веднъж, вече пораснал, защитавайки работниците, той надви дори губернатора.
avatar
Stargate

Брой мнения : 199
Registration date : 06.08.2008
Age : 99
Местожителство : Умирай трудно

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  Stargate on Нед Авг 17, 2008 7:37 pm

УЧИЛИЩНИЯТ ДРУГАР

Училищният другар на Мао, малкият Тун, беше сполетян от беда: неговото обедняло семейство нямаше с какво да заплати за учението му.
Наближаваха изпитите – радостните дни в живота на старателните ученици.
Всеки искаше да застане до масата, където са мъдрите учители и уважаваните старци, и да им покаже своите знания, добити с упорит труд.
Всеки искаше да получи похвална грамота, написана с черно мастило на златиста копринена хартия.
Учениците се готвеха оживено за този прекрасен ден като за празник. Само малкият Тун не беше добре. Директорът го беше предупредил, че ако не внесе за учението необходимия юан, няма да бъде допуснат на изпит.
Юанът е голяма пара. Тя е равна на хиляда медни монети – чохи. Откъде да се намерят толкова пари?
Напразно ще пропадне цялото старание на прилежното момче: никой няма да види неговите знания! Тун не издържа и заплака.
– По-добре да се удавя в реката или да се хвърля от крепостната стена върху камъните, отколкото да съм така нещастен!
На Мао му беше много жал за неговия другар. Но как да му помогне? Откъде да намери юан? Такива монети не се търкалят по пътя. В джоба си той имаше само няколко чохи, които баба му беше дала за закуска в училище. Но те са толкова малко, че те е срам да ги предложиш.
„Разбира се – помисли той, като гледаше старата крепостна стена, огряна от пролетното слънце, – цялата тая грамада е направена от отделни камъчета... И са я издигнали събраните заедно хора..."
Изведнъж му стана ясно как да помогне на Тун в нещастието и той извика:
– Не унивай, приятелю, ние ще ти помогнем. Ето и ние, учениците, сме много!
И започна да събира от другарите си парите, предназначени за закуска.
Всеки беше съгласен да се откаже от малкото, за да помогне на другаря си в голямото. Скоро от чохите се събра юан.
В определения ден Тун заедно с всички гордо застана до масата за изпит. Той отговаряше така радостно и смело, че бе един от първите, който заслужи похвална грамота.
Всички момчета се радваха на щастливия Тун и най-много от всички се радваше Мао, който се досети как да отърве от нещастието своя училищен другар.
avatar
Stargate

Брой мнения : 199
Registration date : 06.08.2008
Age : 99
Местожителство : Умирай трудно

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  Stargate on Нед Авг 17, 2008 7:37 pm

НЕОБИЧАНИЯТ УЧИТЕЛ

Необичан учител в сянтанското училище, където учеше младият Мао, беше учителят по география. Говореха за него, че след като ходил в чужбина, си отрязал косата и сега има перука.
– Ай ай-ай! Какъв е този поданик на императора без коса? Всички китайци носят коси. Значи той е изменник?
Синовете на търговците и богаташите започнаха да наричат учителя „отвъдморски дявол". И какви ли не лоши шеги се пускаха по време на уроците! Ту ще започне целият клас да бръмчи, да скача, да маха с ръце, сякаш през прозореца е прелетяла пчела; ту учениците ще започнат да си дърпат един другиму косите и да крещят, показвайки с това, че всички те имат истински коси.
Само Мао не вземаше участие. Той не можеше да повярва, че човек може да има фалшива коса.
– А ти дръпни на „отвъдморския дявол" косата! Дръпни! – подучваха го немирниците.
За да сложи край на съмненията си, простодушният Мао се приближи отзад до учителя, дръпна... и едва не падна: косата остана в ръцете му! А учителят се хвана за главата и се скри в учителската стая.
В класа се понесе смях. След това обаче работата стана не за смях. Обиденият учител отказа да се занимава с класа, който го оскърби.
Трябваше Мао да иде да се извини.
– Защо целият клас не ме обикна ? – го попита направо учителят.
– Защото сте се предал на чужденците – безстрашно отговори Мао.
– Това не е вярно – каза учителят. – Вие не познавате историята. Китайците носят коса в знак на покорност пред чужденците.
– Какви чужденци?
– Манджурите. Преди триста години манджурите покорили Китай, на трона в Пекин се възкачила манджурската династия Цин и в знак на покорност пред чуждестранните императори китайците били принудени да носят дълги коси. А който откаже да носи коса, той е непокорник, революционер.
– Революционер? Той е от тези, на които императорските палачи отсичат главите – прошепна Мао и започна да разглежда учителя: за първи път той виждаше революционер, безстрашен човек, който не признава императорската власт!
– Мълчание! – предупреди учителят. – Мълчание и вярност!
– Мълчание и вярност! – повтори Мао. Той вече знаеше, че така са се клели членовете на тайните селски братства, борещи се против угнетителите.
Учителят се върна в клас и пристъпи към занятия, като че ли нищо не се беше случило.
А Мао каза така, че всички го чуха:
– Преподавателят по география е моят любим учител. Който още веднъж го нарече „отвъдморски дявол", той е манджурско куче.
На никого не се искаше да го считат „манджурско куче" и да се скарва с младия Мао, който беше високо, едро момче.
Лошите шеги за учителя се прекратиха.
avatar
Stargate

Брой мнения : 199
Registration date : 06.08.2008
Age : 99
Местожителство : Умирай трудно

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  Stargate on Нед Авг 17, 2008 7:38 pm

В ИМЕТО НА СПРАВЕДЛИВОСТТА

Юмрук в името на справедливостта малкият Мао издигна за първи път, когато се учеше в сянтанското училище.
Веднъж в град Сянтан се вдигна бунт. Хората, доведени до отчаяние от глад, отидоха до двореца на околийския управител и започнаха да викат:
– Справедливост! Справедливост!
Всички ученици прекратиха занятията и като се изкачиха по покривите и дърветата, очакваха какво ще стане по-нататък.
Долу в тълпата бяха техните бащи и братя.
Околийският управител дълго време не излизаше пред хората. Най-после се появи на пруста и като се прозяваше, започна да си трие очите. За да си придаде важност, той си даваше вид, че е спал най-много от всички в града.
– По каква причина нарушавате покоя под небето? – попита той притихналата тълпа, събудила с шума си този толкова важен човек.
– Ориз! Ориз! Искаме да ядем! – завикаха сянтанците.
– Да ядете ? – повдигна вежди управителят. – Кой ви пречи? Правете като мене : яжте мълчаливо и като си натъпчете здравата корема, лягайте да спите.
При тези думи той потупа с ръка тлъстия си корем и се закикоти.
Но на сянтанци не им беше до смях.
– Заповядайте в името на императора да открият лавки! Търговците крият ориза, Продават го извънредно скъпо. Ще погинем!
За мошеничествата на търговците, които увеличаваха цената на ориза, знаеше всяко дете. Но околийският управител стовари своя гняв върху бедняците.
– Безделници! – закрещя той, като тропаше с крака. – Бунтовници!
И извика стражата.
Момчетата засвиркаха от негодувание. А възрастните разгониха стражата с камъни и тояги и се заеха сами да въвеждат ред: заставиха търговците да открият лавки и да продават ориза на достъпна цена!
На онези, които се противяха, им вземаха ориза и го раздаваха на бедните.
Но скоро в града се появи императорска войска и вместо да накаже лошия управител и богаташите, започна да се разправя с бедните. Много невинни хора бяха арестувани, отсякоха им главите и ги изложиха в дървени клетки да плашат жителите на града.
Беда, беда!
Отсякоха на хората главите, защото искаха да ядат!
Но нали всеки човек трябва да яде, както трябва и да диша. Значи могат да ти отсекат главата, защото искаш да дишаш?! Гражданите бяха ужасени. Плачеха децата, плачеха възрастните.
А богатите ликуваха. В домовете на търговиите свиреше музика. Околийският управител, скрил се преди страхливо от гнева на гладните, сега пътешестваше по улиците, носен от четирима носачи. Той правеше визити на най-богатите търговци.
Пояха войниците с вино и щедро ги угощаваха тъкмо на площада, където стърчаха на бамбукови пръти главите на екзекутираните.
Гняв обхващаше сърцето на малкия Мао, когато гледаше това отвратително тържество на несправедливостта. Той вдигна юмрук и викна, едва сдържайки сълзите си:
– Почакайте! Аз ще порасна голям!
Ликуващите търговци, пируващите войници, важният околийски управител не обърнаха внимание на заплахата на никому неизвестния малчуган.
Никой не знаеше, че това е бъдещият Мао Цзе-дун.
avatar
Stargate

Брой мнения : 199
Registration date : 06.08.2008
Age : 99
Местожителство : Умирай трудно

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  Stargate on Нед Авг 17, 2008 7:38 pm

ЗНАМЕНИТОТО ПИСМО НА ЦЗЯН ЛУН

Старият шошуди – разказвачът на улицата на сянтанския пазар – четеше удивително знаменитото писмо на Цзян Лун до английския крал. Тук се събираха да го послушат не само учениците през голямото междучасие. Занаятчиите прекъсваха чукането, рикшите спираха тичането, търговците и те захвърляха дребната търговия заради удоволствието да се посмеят на чужденците.
Важен беше този шошуди: в черен халат, с очила в рогови рамки, с огромен чадър в ръка, с грамадни книги под мишницата. Истински учен, разказвач на книги. Преди да почне да чете, той удряше по бакърена чинийка, след това сядаше под чадъра в сянката на крепостната стена. Слагаше очилата на носа, без да бърза, разгъваше една дебела-предебела книга и започваше да показва своите познания в йероглифите: стърже по книгата с груб нокът, чука с пръсти по страниците, сякаш чупи орехи, разчита йероглиф след йероглиф така, че всички се учудваха.
Какво ли не е чул от неговите уста сянтанският пазар! И откъси от „Подвизите на Юе Фея", и преразказване на „Съня в червената стая", и приключения из „Пътешествия на запад".
За тези сладости на душата дори момчетата даваха парите си, които бяха скрили за лакомства.
Най-хубавият номер на шошуди беше четенето на знаменитото писмо. Тогава старецът се превръщаше в истински артист. Притиснал с пръст средата на страницата на книгата, той притваряше очи и започваше да чете бавно, наизуст, като сам се наслаждаваше на всяка дума от старинния остър отговор до наглия чужденец. Всички, затаили дъх, слушаха как той произнасяше редовете на историческото писмо на императора на Китай до английския крал Георг III изпратил тук, в двореца, първите си пратеници.
„Вие, о, господарю, живеете далече зад пределите на много морета и тъкмо затова, движими от смиреното желание да се приобщите към китайската цивилизация, изпратихте мисия, която с почит ни предаде вашето послание.
Сериозните мисли, които то съдържа, ни показват голямо смирение от Ваша страна, което е всякога похвално.
Що се касае до оставането на един от вашите поданици при нашия небесен двор за проникване в тайните на китайския живот, то такава молба противоречи на нашите обичаи. Ние не надзъртаме в живота на другите и на Вас няма да позволим това.
Що се отнася до чудните и хитри изделия на Вашата страна, с които пратениците се опитаха да привлекат нашето внимание, длъжни сме да Ви заявим, че Вие сгрешихте годините ни. Ние отдавна вече не сме деца, за да се забавляваме с играчки. Барутът, който Вие ни предлагате за убиване, е измислен у нас, в Китай, още преди хиляда години и е използуван за фойерверки и пушкала.
Китайците познаваха компаса, когато Вашите деди още не знаеха да четат, и сега ни е забавно, че Вие го считате за Ваше откритие.
А с летенето в облаците у нас се занимават не възрастните, а малките, които пускат хвърчила.
Както виждате, можете да се убедите, че макар и Вие да се нуждаете от нас, ние нямаме нужда от Вас.
Покайте се и не проявявайте небрежност нито в мисли, нито в поведение.
В името на високото небе – император Цзян Лун."
Заключителните редове шошуди умееше да произнася винаги в тази минута, когато покрай него минаваше някой янки или англичанин. И чужденецът дълго се оглеждаше, без да разбира защо се смее след него китайската тълпа.
За този фокус слушателите напълваха със звънки монети поставената на земята чинийка на шошуди.
В нея пускаха своите монети, стискани дълго в потните ръце, и очарованите ученици.
Но Мао не вземаше участие в тържеството на пазарната тълпа. Вместо разкази за подвизи на велможи, търговци и императори той обичаше да слуша разкази за народни въстания, за селски герои, отишли в планините, старинни предания за борци за справедливост, които се предаваха сред бедняците от уста на уста, понякога шепнешком, от бродещите разказвачи.
Той не се смееше, когато слушаше редовете на писмото, а мъчително мислеше защо все пак чужденците са се намъкнали в Китай? Как им се е удало да проникнат и тук, и навсякъде, да си построят свои домове на китайска земя, да напълнят китайските води със свои кораби, да създадат съдилища и да раздават присъди, когато те са много, много по-малко в сравнение с великия китайски народ.
И ето веднъж, когато слушателите се разотидоха доволни и шошуди, не по-малко доволен от тях, пресмяташе спечеленото, Мао се приближи до него и запита:
– Почтен дядо, Вие навярно знаете всички книги, които съществуват на земята?
– Зная, зная – отговори без да го погледне заетият със своята работа шошуди.
– Но навярно има и такива, които са скрити зад седмото небе от нас?
– Има, има ...
– Значи има главна книга?
– Има, има, разбира се ...
– Тогава Вие я знаете? Истина ли? Значи в нея е написано откъде идват нашите беди? Как да се избавим от тях? Как да прогоним чужденците, богатите, императорите и да заживеем хубав живот?
При тези думи шошуди вдигна глава. Лицето му започна да пожълтява като приказната тиква, узряваща пред очите на градинаря.
– Какво! Какво? Какво говориш ? – заеквайки, пробърбори той.
– Това, което Вие знаете, а не разказвате.
– Опомни се! Млъкни! За такива думи ще останем без глави! Аз не съм те чул, ти не си говорил!
При тези думи, като хвана полите на халата и прибра спечеленото, шошуди мушна книгите в пазвата си, а чадъра под мишницата и побягна.
Изчезна с такава бързина, че прахът, вдигнат от неговите сламени сандали, още се виеше във въздуха, а той беше изчезнал безследно.
avatar
Stargate

Брой мнения : 199
Registration date : 06.08.2008
Age : 99
Местожителство : Умирай трудно

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  Stargate on Нед Авг 17, 2008 7:38 pm

ТАЙНОТО ЧЕТЕНЕ

Тайното четене е увлекателно занимание. Защото винаги привлича не тази книга, която ти предлага учителят, а онази, която четеш тайно изпод полата на своя другар през време на урок.
Не убягна от тези училищни съблазни и Мао.
С една от книгите се случи цяло приключение. През голямото междучасие Мао я забеляза в ръцете на ученика от по-горния клас Сяо. Всички момчета се гонеха и играеха, а Сяо седеше, потънал изцяло в страниците, не забелязвайки нищо друго.
– Каква е тази книга? Много ли е интересна? – попита Мао.
– Не ми пречи. Не мога да се откъсна от нея.
– Приключения ли са?
– Не. Това са биографии на велики хора.
Мао седна до него и се загледа в страниците. По тях се мяркаха имената на Колумб, Вашингтон, Петър Първи, Наполеон. Нему така много му се искаше по-скоро да узнае за делата на тези хора. И започна да уговаря Сяо да му даде книгата поне за една нощ.
– Аз не съм я прочел още – отговаряше той.
– Ти си й стопанин, а аз ще й бъда гост.
– Как така?
– По закона на гостоприемството – първото място е за госта.
Сяо се усмихна и отстъпи. Само предупреди:
– Виж, чети внимателно. Помни пословицата: „Зацапаната книга – това е все едно нахапан плод". Мао и без това се отнасяше внимателно с книгите. Той я загъна в дрехата и след часовете изчезна. На сутринта се яви много смутен.
– Аз ти развалих книгата – произнесе със свити устни той.
– Как? Защо? Ти си най-изправният ученик.
– Не зная ... Ръката сама ...
Сяо видя, че полетата на книгата са изпъстрени със забележки. Най-много бележки имаше на страниците с биографията на Петър Първи. Отначало Сяо се разсърди, а после започна да разчита йероглифите на Мао с голям интерес. Те съвпадаха с неговите мисли за дейността на Петър Първи, преобразователя на Русия.
Там, където се разказваше, че чужденците много пъти са се опитвали да поробят великия руски народ, да завладеят неговата страна под предлог, че русите били много изостанали, Мао беше отбелязал: „Също както у нас".
Много бележки имаше за еднаквостта на характерите на двата велики народа: „Русите са трудолюбиви, обичат мира и свободата, не се страхуват да отидат на смърт за родината. Ето с кого трябва да дружим!" Или: „Ако два такива могъщи народа, като руският и китайският, се обединят, за тях никой няма да е страшен!” За това мислеше и Сяо.
– Ти знаеш ли – каза той, – аз мечтая да отида в Русия. Да изуча нейната история. Ти си прав, много общо има в съдбата на нашите народи.
Другарите разговаряха и продължаваха да обсъждат интересната книга и в междучасията, и когато се връщаха от училище.
Веднъж Мао си спомни за своето прегрешение и каза:
– Прости ми, приятелю, ти виждаш, че не можах да се сдържа от коментарии, когато четях страниците за Русия. Без да искам, аз постъпих като момченце, което нахапва плод, и сега на тебе ще ти бъде неприятно да ползуваш книгата.
– О, не! – засмя се Сяо. – С твоите бележки книгата стана още по-интересна. Не напразно има още една поговорка: „Нахапаният плод е сладък”.
Минаха много години. Сяо стана революционен поет, живя в Съветска Русия, върна се в Китай и много пъти, срещайки се с Мао Цзе-дун, припомняше този случай с интересната книга.
avatar
Stargate

Брой мнения : 199
Registration date : 06.08.2008
Age : 99
Местожителство : Умирай трудно

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  Stargate on Нед Авг 17, 2008 7:39 pm

Ето един от любимите ми разкази:

СТРАНАТА НА МЕЧТИТЕ

„Страната на мечтите" – такава беше темата за писменото съчинение, дадено на учениците, завършващи средното училище в Чанша, където се учеше Мао Цзе-дун.
Какво ли не написаха в своите тетрадки децата на богаташите! Та нали търговците и помешчиците повтаряха непрекъснато на синовете си:
– Свършете училище и вървете да събирате ум и разум в чужбина. Нашият народ е изостанал, какво може да се научи от нация, която всички тъпчат с крака. Учете се от тези, които стоят по-високо от вас, за да станете хора!
И в навечерието на свършването на училището техните синове вече обсъждаха кой къде ще иде и си избираха „страна на мечтите".
Един казваше:
– Аз ще отида в Англия. Английските търговци са по-хитри от всички. Със своята търговия са омотали целия свят. Има какво да се научи от тях.
Втори мечтаеше:
– А аз – в Германия. Германските фабриканти правят дяволи от желязото. С оръдие по луната стрелят. От тях има какво да се възприеме.
Трети решаваше да отиде в Америка, за да се научи как да забогатее и да стане милионер. Намираха се любители и на Япония:
– Това е страна! Азиатска, а прие европейската техника. Сега не само не дава да я обиждат, но и всички обижда.
И децата на богатите определяха в своите съчинения чуждите страни като страни на мечтите си.
Само Мао подаде тетрадка, в която беше написано, че страна на неговите мечти е родният Китай. Но Китай свободен, щастлив, за който трябва да се бориш!
Как му се смяха богаташките синчета! Чудак! Селяндур! По-далече от носа си не вижда...
Не се смя само директорът на училището – слуга на императора.
Той смачка тетрадката с ръце. После я оправи, повика Мао и му каза с фалшива усмивка:
– Вашето съчинение толкова стои над останалите, толкова излиза из рамките на ученическото съчинение, че Вие няма какво повече да правите в нашето скромно училище. Ние ще Ви издадем похвално свидетелство, а Вие любезно ни напуснете.
Мао разбра примката и не се съгласи. Той остана, за да завърши училището заедно със своите другари, сред които имаше много, които го считаха за свой ръководител.
avatar
Stargate

Брой мнения : 199
Registration date : 06.08.2008
Age : 99
Местожителство : Умирай трудно

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  Stargate on Нед Авг 17, 2008 7:39 pm

ДВАДЕСЕТ И ОСЕМ ЧЕРТИ

„Двадесет и осем черти" – такъв беше подписът под необикновения вестник, който се появи веднъж през пролетта на 1911 година върху стените на средното училище в град Чанша, където се учеше Мао, и смути спокойствието на дирекцията.
Целият вестник беше написан на ръка с червено мастило, с ясни и красиви йероглифи. Но не с красотата привличаше той вниманието на всички ученици. В него се говореха необикновени неща.
Уводната статия започваше с думите:
„Приятели, отзовете се!..."
Авторът предлагаше да се създаде дружество за борба за република в същото време, когато в Пекин управляваше живата императрица Ци Си.
Вместо Ци Си той смяташе за нужно да се избере за председател на Китай обикновеният простосмъртен доктор Сун Ят-сен!
И всичко това – на стената на императорското средно училище!
Нечувано! Извънредно смело!
Освен това предлагаше се Китай да стане независим от чужденците. Да се установи народна власт.
За такива мисли могат моментално да отсекат главата и на този, който пише, и на този, който чете.
Кой се е осмелил да излезе с такива искания, след като много революционери са били обезглавени от императорските палачи?
Развълнуваха се учителите, които защитаваха стария ред. От страх директорът се престори на болен и напусна училището.
Мнозина искаха да узнаят името на смелчага, който така безстрашно излиза против императорската власт, въпреки заповедта незабавно да се обезглавяват всички революционери. Кой е редакторът на този червен стенен вестник? Кой е неговият издател? Кой е авторът на статията?
Навсякъде стоеше един загадъчен подпис: „Двадесет и осем черти".
Какво означава това? Какви са тези двадесет и осем черти? Кой се е скрил под този псевдоним?
Дълго си блъскаха главите любопитните, но не можаха да намерят отговор нито в древната история, нито в класическата литература, нито у Конфуций.
А гатанката се отгадаваше много лесно.
От двадесет и осем черти се състояха йероглифите на името и фамилията на един ученик.
Ето ги, пребройте ги, точно двадесет и осем чертички, разположени в чудновати съчетания.
При разчитането им се получава: Мао Цзе-дун.
Така още в началото на първата китайска революция в 1911 година на младия Мао се падна да издаде първия стенвестник в Китай.
avatar
Stargate

Брой мнения : 199
Registration date : 06.08.2008
Age : 99
Местожителство : Умирай трудно

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com/

Върнете се в началото Go down

НОЖИЦИТЕ В ДЖОБА

Писане  remsist on Чет Мар 19, 2009 11:06 pm

Продължаваме разказите... Smile

НОЖИЦИТЕ В ДЖОБА

Ножиците в джоба на Мао Цзе-дун се оказаха веднъж най-добър аргумент в един научен спор. Спорът се водеше за това, дали китайците трябва да носят коси.
– Косите са покривало, дадено от рождение на тялото, и заради това не бива да се повреждат – така е говорил още мъдрият Конфуций – убеждаваше директорът учениците от семинарията. – Колкото по-дълги коси има китаецът, толкова повече той оказва уважение на своите прадеди.
– А моята баба пък говореше: „Не си пускай твърде дълги коси, за да не си разбиеш носа, когато ги застъпят минувачите" – възразяваше Мао.
– Тихо! – чукаше с чукче по масата председателят на дискусията, – Какво смешно има в това?
– Косата ни отличава от всички народи – провъзгласяваше гордо преподавателят по история. – По това отличие всеки ще познае китаеца.
– Точно така – всеки може да дърпа китаеца за косата.
– Но позволете – се горещеше един богаташки син в копринен халат. – Косата ни помага да усвояваме науката! Когато сядаш да зубриш цяла нощ, много е хубаво да завържеш края на косата си за тавана: тя няма да ти даде да овесиш нос и да започнеш да сънуваш...
– По всичко личи, че не косите се подчиняват на главата ти, а главата на косите.
– Тихо, тихо! Не трябва да се обиждате! – предупреждаваше председателят на дискусията.
– Да се обърнем към историята!
– Там, разбира се!
– Косата, която носи всеки китаец, е символ на величието и непоклатимостта на императорската власт!
– Отегчителен символ!
– А вие не сте ли забравили – закрещя озлобеният директор, – че всички верни „синове на небето" трябва да носят коса в знак на вечна покорност пред манчжурската династия? Който не носи коса, би трябвало по закон да му се отсече главата. Тогава бих поискал да видя кой ще намери аргумент против това!
И слугата на императорската власт впери поглед в лицата на учениците.
– Ще се намери – възкликна Мао и измъкна из джоба си ножици.
При вида на такъв аргумент директорът се хвана за главата и хукна да бяга.
А след него всичките привърженици на императорската власт.
А Мао, като отряза своята коса, се спусна подир тях, като режеше косите на своите приятели и ги размахваше като бичове.
Цялата семинария избяга на улицата.
В това време по улиците на град Чанша вървяха тълпи народ. Демонстрантите носеха плакати с надписи против произволите на императорската власт, която доведе Китай до нищета и позор. Чуваха се викове:
– Вън от Китай чуждите поробители!
– Долу Цинската династия!
Косите на всички демонстранти бяха завити на тила в знак на неподчинение на императорската власт.
Хората се зарадваха, като видяха младежите без коси, и завикаха:
– Долу косите! Да живее революцията!
И приеха храбреците в своите редове.
После, когато Мао си спомняше своето юношество, се шегуваше:
– Така моите ножици, скрити в джоба, помогнаха на някои нерешителни да се приобщят към революцията.

ВЪСТАНИЕ

Въстанието против императорската власт през 1911 година започна в Учан, след това се прехвърли и в другите градове.
Войниците от Учанския гарнизон поддържаха въстаналите. Те прогониха офицерите, но най-добрите бойци на революцията бяха работниците, занаятчиите, селяните и студентите.
Те бяха първи навсякъде!
В уличните боеве в Чанша се отличи особено един висок, силен момък в синя ученическа куртка, с шапка от черни коси.
Сдобил се с винтовка, той се хвърляше в най-горещите схватки. Безстрашно вървеше на щурм към губернаторския дворец. Действайки с щик и приклад, той пръв се добра до крепостната стена. Пръв се промъкна през огъня към вратата на вътрешния двор.
Войниците от императорските войски се предадоха. Губернаторът избяга като плъх в подземието. Жълтото знаме с ненавистните йероглифа „Цин" беше хвърлено в калта и стъпкано с крака. Под възторжените викове на народа над губернаторския дворец се развя ослепително-бялото знаме с йероглифите „Хан”, което означаваше китайската нация.
В числото на тези, които го издигнаха, беше и неизвестният храбрец в ученическата куртка. Никой не знаеше името му.
Но ето че заглъхнаха приветствените залпове в чест на новото знаме, известяващо победата на революцията. В града светнаха илюминации.
За войниците, минали на страната на народа, беше устроено угощение. Благодарните граждани напълниха войсковите котли с ориз и най-различни подправки. Старшините, които приготвяха яденето, угощаваха с него всички, които постъпваха в армията на въстаналите.
Опита войнишката каша от обшия котел и младият човек в ученическата куртка. А когато се съставяха списъците на доброволците, желаещи да отидат в Пекин и да свалят императорската власт, той се назова един от първите:
– Мао Цзе-дун, син на селянин, 18-годишен.

МАО СТАНА ВОЙНИК

Мао стана войник на революционните войски. Всеки ден заедно с всички доброволци той се занимаваше с военната наука: маршируваше, учеше се да стреля. А вечер четеше на своите другари вестници, разказваше им в името на какво те трябва да влизат безстрашно в боя.
Въстаналият Юг обяви Китай за република. За пръв председател беше избран доктор Сун Ят-сен. Но императорските генерали владееха целия Север и столицата на Китай – Пекин. Предстоеше жестока борба.
Хиляди студенти, селяни, работници взеха оръжието.
– В поход на Север! Да освободим Китай!
Дни и нощи се вършеха приготовления за решаващата битка със стария режим.
Доктор Сун Ят-сен организира партия, в която покани всички хора, желаещи да помогнат на Китай да се освободи от тиранията на императорската власт и от игото на чужденците. И я нарече „Гоминдан".
Но вместо истински революционери в Гоминдана навлязоха много помешчици, търговци, дребни чиновници, разни практични хора и кресльовци, пригаждащи се към революцията.
На вид те бяха много храбри. Шумяха, крещяха, заплашваха, че ще тръгнат на поход срещу Пекин. Ще свалят императора, ще унищожат властта на дудзюните – императорските губернатори, – ще разгонят враждебните на народа чиновници.
Главнокомандващият императорските войски генерал Юан Ши-кай също се готвеше за поход. Той заплашваше, че ще избие всички революционери. Но трудещите се хора не се бояха от нищо. Бойците от революционната армия изгаряха за поход и Мао Цзе-дун беше готов заедно с всички да се хвърли храбро в боя: истинските революционери не жалят живота си за извоюване на свободата!
И изведнъж походът биде отменен!
Зад гърба на народа гоминдановците се сговориха с реакционерите. Дудзюните се съгласиха да прогонят императора, но в замяна на това поискаха от гоминданците да свалят от поста председател доктор Сун Ят-сен, а на негово място да изберат генерал Юан Ши-кай, тяхно протеже.
Гоминдановците се съгласиха. Те се договориха с генералите, както търговците на пазара и обявиха края на революцията.
Юан Ши-кай завладя властта и започна разправа с революционерите. Сун Ят-сен замина в чужбина. А революционните войски бяха оставени под командата на старите императорски генерали.
Няма какво да се прави, трябва да се покорим – обясняваха гоминдановците. – Иначе би било по-лошо. Юан има опитна войска, кораби, оръдия, подкрепа от чужбина. Не се знае кой ще победи във войната. А така всичко се свърши мирно. Служете на Юан Ши-кай, той ще ви награди!
Но войниците от народа не искаха да служат на слугата на помешчиците и богаташите, и си отидоха по домовете. Отиде си и Мао.
Той запази у себе си завинаги презрение към гоминдановските страхливци. И като остави винтовката, отново тръгна да се учи.

НА ПЛАНИНАТА ИОЛУШАН

„На планината Иолушан се раждат хубавите мисли" – казват хунанци. И наистина, трябва само да се изкачиш на върха на планината, и пред очите ти се открива прекрасната гледка на град Чанша, кипящ като мравуняк, на околните ниви, дето работят селяни.
Погледа човек широкия свят, простора и започне да мисли за щастие и свобода.
С тази планина са свързани и студентските години на Мао Цзе-дун.
Много трябваше да странства той, преди да намери място, където би могъл да продължи учението си.
В много учебни заведения не го приемаха. В тях се учеха деца на богаташи – в копринени халати, в марокенени пантофи, разкошно облечени и изнежени. Като видят, че на училищната врата чука селският момък в проста платнена куртка, със сламени сандали на бос крак, започват да се кикотят: „Селяндур!" Яви се той на изпит – отговаря най-добре от всички. От това става неприятно на богаташките синковци.
Мао написа така хубаво едно съчинение, че дори учителят не повярва, че този груб на вид селски син може да стори това.
Мао трябваше да прави второ съчинение. И когато го написа още по-хубаво, коварният директор каза :
– Той е така умен, че няма какво да учи при нас.
В друго учебно заведение не го приеха, като му казаха, че е твърде висок.
Само и само да се отърват!
Накрая Мао намери, каквото търсеше: В град Чанша, столицата на провинция Хунан, се откриваше „Първа учителска семинария". Ученето и издръжката в нея бяха безплатни.
На изпитите той срещна няколко синове от народа, такива като него. На двама от тях – Цай и Чен, помогна да напишат съчинения на различни теми. После се шегуваха, че Мао взел изпити за трима.
Те се сприятелиха и заживяха студентски живот. Това беше суров, прост живот: тримата другари решиха да придобият колкото може повече знания. Целият ден минаваше в уроци, слушаха лекциите на професорите, а през нощта учеха до разсъмване. Когато се изморяваха, излизаха на свеж въздух на брега на реката, правеха физически упражнения и отново се заемаха за уроците. Дъжд ли валеше по това време, сняг ли, винаги тримата другари излизаха да правят гимнастика на чистия въздух. Когато студеният дъжд ги измокряше от главата до краката, Мао се смееше:
– Нищо, това е безплатен душ.
Когато леден вятър със сняг ги шибаше в гърдите, Мао говореше:
– Това е хубаво, трябва да се закалим. Предстои ни борба и с небето, и със земята за щастието на хората. Ние трябва да бъдем силни, здрави и умни!
А когато им беше много тежко, те обичаха да се изкачват на планината Иолушан, която се издигаше над град Чанша.
От нея се откриваше изгледът на шумния град, на огледалното езеро, на нивите и селата.
Виждаше се как растат овошките, как зеленее оризът и цъфти памукът. Богата е земята на Китай, красива и плодородна! А народът е нещастен: труди се, а няма радост! Всичко обират помешчици и търговци, и чиновници, и хитри чужденци.
– Защо? – се питаха един друг тримата студенти.
Защо селяните и работниците не разтърсят снага и не смъкнат от гърба си богаташите? Защо не изгонят хитрите предприемачи – американци и англичани? Нали трудещите са повече? На тях трябва да принадлежи хубавият свят! – говореше Мао.
Прегърнал своите другари, той често им четеше свои стихове, навеяни с хубави мисли, които идват на човек на планината Иолушан:

Хубаво е, че сме заедно,
училищни другари!
Талантите ни са млади,
мислите ни са пълни
с копнеж за свобода.

Погледнете простора
и го питайте вие:
И риби, и птици,
и всичко, що диша,
все дири свобода.

И бели платноходки,
и облаци, и вятър
се движат свободно, но не и народа.
Елате да му кажем за това !
Елате да го учим на борба!


ПРИ ГРАДСКАТА СТЕНА

При градската стена, която заобикаля стария град Чанша, както и при всички старинни стени, отдавна вече няма стража. Лястовички вият гнезда в бойниците. Треволяци растат в пукнатините, а в нишите на подножието й гъмжат като мравки хиляди занаятчии, дребни продавачи и купувачи. Тук се приготвят и продават изделия от метал, дърво и хартия.
Шум, глъчка, суетене от сутрин до вечер: тук е главният пазар.
Студентите, с черни шапчици и меки пантофи с въжени подметки, се мъчат бързо да заобиколят това шумно място, за да повторят урока си в някое тихо ъгълче под сенките на дърветата. А Мао Цзе-дун, обратно – търси шума.
Ще се свре в сянката на стената, ще седне в средата на пазара върху обърнато сандъче и ще се занимава: чете, пише, напява си древни текстове.
Ще се почудят другарите му, а той ще им отговори :
– Трябва да се научим да работим при всякакви условия. Да се съсредоточаваме и сред глъчката на хората, да мислим и при шума на народа.
Подухва над града северен вятър, свиват се хората в своите жилища, събират се около топлото огнище, а Мао Цзе-дун излиза при градската стена, разкопчава куртката си и държи срещу вятъра речи, за да се упражнява в ораторското изкуство.
Така той закаляваше гласа си, приучваше се да говори високо, за да го чуват през време на всякакви бури.
avatar
remsist

Брой мнения : 1136
Registration date : 06.08.2008

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  remsist on Пет Мар 27, 2009 11:45 pm

Ю СЮЕ

„Ю сюе", което означава „пътешествие с научна цел", извърши веднъж през лятната ваканция и Мао съгласно старата студентска традиция.
От незапомнени времена отиваха на такива пътешествия всички студенти. Богатите – за развлечение, бедните – за прехрана.
Мао Цзе дун и неговият другар студентът Сяо Ю се уговориха да обиколят пеш голямото и хубаво езеро Дунтинху, около което се простират плодородните поля на провинцията Хунан.
Подготовката не беше дълга.
На гърба – платнени куртки. В джоба – мастило с четчица за писане. На краката – изплетени от трева сандали, а над главата – чадър с привързана за него кърпа. Това беше целият им студентски багаж.
Обикновено такива пътешественици, като видят на хълма дворец на помешчик или заобиколен със здрава ограда дом на кулак, пазейки се с чадърите от кучетата, се приближават до пруста и като гледат горния край на вратата, казват:
– Добри господари! Славен е вашият род, богат е вашият дом, но надписът над входа му е изтрит. Дайте да го освежим с нови йероглифи, като вложим в тях старинна мъдрост.
В Китай съществува обичай да се разкрасяват портите и вратите с изречения от мъдреци и двустишия. Според старо поверие това носи щастие, ако е написано на червена хартия или с червена боя.
Студентите пишеха за богаташите най-ласкателни надписи и получаваха за това подслон за нощуване, парче баница, а понякога и няколко монети.
Мао Цзе-дун и неговият верен другар Сяо Ю не ходеха в чифлиците. Те предпочитаха бедняшките колиби. И с каква почит народът срещаше младите учени. Обедът не биваше разкошен. Затова пък те сядаха на централното място на масата. Постелята беше твърда, но пък самият домакин им я отстъпваше.
А на разговора се събираха всички съседи.
Най-мъдрите и най-старите споделяха своя житейски опит, разказваха за миналото и настоящето и сами разпитваха какво ново има по света.
Когато гостите се наканваха да си вървят, изпращаха ги далеч извън селото с голяма почит.
Някои мислеха: не са ли сгрешили гостите вратата ? Не са ли взели дома на бедняка за палат на помешчика? Но когато гостите пишеха над вратата на бедняка щедро като добри вълшебници изречения от Конфуций или двустишия от някое свое съчинение с най-скъпата червена боя, стопаните бяха готови да се просълзят от радост.
Ето какви необикновени надписи се появяваха над портите на бедняците:

Тук се раждат, живеят и умират
тези, що храна за всички ни събират.
Гледай с уважение на тоз дом тук:
малък е, но – изграден със честен труд.


Можеха да се пукнат от завист кулаците и помешчиците, но да си купят такива надписи не успяваха: двамата чудновати студенти упорито отминаваха техните дворове.
Някои богаташи отидоха чак в града да узнаят: може би някакъв нов указ е издаден за студентите?...Може би те са се разсърдили на богатите, че ги срещат без достатъчна почит и така е решил студентският съюз?
А студентите вървяха и вървяха, леко, без багаж, весели и доволни, махаха с чадърите и се усмихваха.
И чак след три месеца, в началото на учебната година, Мао Цзе-дун и Сяо Ю се завърнаха в Чанша – те бяха освежеии, загорели, малко поотслабнали, но щастливи и бодри.
Парите в джобовете им не се увеличиха, затова пък те проведоха своето „ю сюе" най-добре от всички: заслужиха благодарността на народа, а в това е щастието!

СТУДЕНТСКИ ШЕГИ

Студентските шеги на Мао от никого не са още записани, но ако се поброди по пътя на неговото странстване около езерото Дунтинху, могат да се узнаят от старците много интересни неща.
Разправят, че не малко лудории извършили през своето пътуване младият Мао и неговият другар Сяо Ю, както се полага на истинските студенти.
След време се изясни например, че над портата на един надут неграмотен кулак по негова настойчива молба написали такова двустишие:

На тоз кулак се всички чудят:
сам паяк е, а иска да го видят!

На друг, подпухнал от тлъстина помешчик, отличаващ се с голямото си самомнение, те написали с най-изящните, трудно четящи се йероглифи следното:

Моят търбух е дебел и прекрасно подхожда,
вместо с храна да се пълни, с кама да се пробожда!


Какво ли после не ставало у дома на помешчика, когато неговият учен син се върнал от далечни страни и прочел този надпис. Чистили надписа, мачкали го, отлепвали го и го стъргали. Жената била с пантоф по главата простичкия дебелак. Децата плакали. Слугите виели.
Околните бедняци само се подсмивали.
А впрочем може би това да не е било написано от Мао, а от вървящите по неговите стъпки други студенти?
avatar
remsist

Брой мнения : 1136
Registration date : 06.08.2008

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  remsist on Съб Мар 28, 2009 12:18 am

КНИГАТА НА ВЕЛИКАТА ПРАВДА

Книгата на великата правда Мао Цзе-дун намери в Пекин в 1919 година, когато навърши 26 години.
Като посвети на учение всичките си млади години, като изучи много науки и разбра смисъла на много йероглифи, Мао можеше да издържи изпит за важен чин й да постъпи на високо платена длъжност.
Това обаче не привличаше Мао.

Той пристигна в Пекин и постъпи младши библиотекар в университетската библиотека. От сутрин до вечер раздаваше на студентите книги и за това получаваше грошове. Но по-добра длъжност за себе си Мао и не желаеше. Тази го въвеждаше в прекрасния свят на книгите.

Тук имаше книги, написани от първите мъдреци, и новости, току-що издадени в страната и в чужбина. И най-големи такива, които трябваше да бъдат повдигани от двама души, и такива малки, които се побираха в шепа.

Всичките стени на грамадното здание бяха заети от грамадни лавици. И тези лавици бяха пълни с книги. За да вземе книга от най-долната лавица, Мао коленичеше, а за да достигне до най горната, изкачваше се по бамбукова стълба и всяка книга той можеше да разгърне и прочете! Не беше ли това щастие?

Мао четеше по цели нощи.

Така го намери веднъж професор Ли Да-чжао, заместник-директор на библиотеката по това време. За него разправяха, че знае езиците на всички народи и чете всички книги, които се издават по земята.

– Какво правите толкова късно тук, млади човече? – попита професорът, като вдигна очилата си на челото. – Навън е такава прекрасна лунна нощ. Дъхтят цветя. Над прохладните езера пеят нежни песни девойки, а вие, вместо да се наслаждавате на живота, стоите сред книжния прах. Какво дирите? Какво сте загубили сред страниците?

– Нищо не съм загубил – отговори Мао, – но вие сте прав: аз винаги търся. В детството си слушах разказ за книгата на великата правда. Ако народът я намери, ще открие пътя към щастието.
Професорът огледа още по-внимателно младия библиотекар.

– Вие уверен ли сте, че има такава книга? Не е ли тя измислица на празни хора?

Тя трябва да съществува, щом е необходима на хората! – възкликна Мао.

Ли Да-чжао се замисли, а библиотекарят горещо продължи:

– Студентската мълва твърди, че вие познавате всички книги по света. Кажете, професоре, не е ли сред тях главната книга? Тази, в която е казано защо така лошо е устроен светът, защо мнозинството трудещи се не могат ла надвият на групичката паразити, които са нищожно малцинство, как народът, да хвърли веригите на робството и да стане свободен. Ако няма такава книга, то защо се създават всички тези – и Мао посочи в дълбочината на книгохранилището.

Професорът се огледа в страни и тихо произнесе:

– Да, всички тези са били подготовка за нея. Такава книга има!
– Как се казва ? – почти извика Мао. Той искаше незабавно да се хвърли към лавиците.
– Не се горещете, чуйте предупреждението: смърт застрашава запознанството с нея.
– От смърт не се боя !
– Нейното име не бива да се произнася.
– Умея да пазя тайна.

Професорът се довери на младия библиотекар и веднъж тайно му даде заветната книга.

През дълбоката нощ, останал сам в тишината на книгохранилището, Мао разгръщаше със замряло сърце нейните страница. Книгата беше толкова малка, че изглеждаше невероятно: как е могла да се вмести в нея цялата правда на живота? Притаил дъх, Мао пристъпи към четене.
Първите редове зазвучаха като начало на вълшебна приказка :

„Призрак броди по Европа, призракът на комунизма ..."

Колкото по нататък четеше, толкова повече го завладяваше дълбокият смисъл на всяка дума.

Отдавна вече розовите облаци се издигнаха над дворцовите езера. В бившия императорски дворец се събудиха и силно закрещяха свещените пауни. Първите лъчи заблестяха върху златните покриви на забранения град /Квартал в столицата на дореволюционен Китай, където са били разположени посолствата на чуждите държави. Китайците не са имали право да влизат там – бел.ред./ А той все четеше и четеше, забравил за времето. Пред него с всеки прочетен йероглиф се разкриваше правдата на живота.

Досега всички книги се опитваха само да обясняват света. Тази книга разказваше как да се измени. В нея се разкриваха ясно и мъдро причините за човешките нещастия, разобличаваха се всички лъже-науки. Сочеше се на всички угнетени път към борба за свобода и щастие.

Без да се откъсва, Мао прочете книгата и се опомни едва тогава, когато произнесе на глас нейните заключителни думи:
– Пролетарии от всички страни, съединявайте се!
В този призив се съдържа всичко! Трудещите се нямат други врагове освен богаташите-капиталисти.


Щастието ще настъпи на земята едва тогава, когато на смяна на врага на човечеството – капитализма, дойде новият светъл строй – комунизмът, така както на смяна на зимата идва пролетта.

На Мао много му се искаше да стане помощник на пролетта на човечеството – да стане комунист.

И не само преписа книгата със своите ясни йероглифи, но я научи наизуст, та нито арести, нито обиски, нито мъчения да не откъснат от паметта му нейните скъпоценни истини.

Като благодари горещо на Ли Да-чжао, Мао отиде от Пекин в Хунан: той бързаше към родното си място, за да сподели своето откритие с приятелите си и да ги призове към дейност, както учеше книгата.

Така за щастието на трудещите се Мао Цзе-дун прочете най-великата книга на всички времена – „Манифестът на Комунистическата партия" от Маркс и Енгелс – и стана убеден марксист.
avatar
remsist

Брой мнения : 1136
Registration date : 06.08.2008

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com

Върнете се в началото Go down

УЧИЛИЩЕТО НА МАО ЦЗЕ-ДУН

Писане  remsist on Нед Май 17, 2009 5:30 pm

УЧИЛИЩЕТО НА МАО ЦЗЕ-ДУН

Училището на Мао Цзе-дун, в което той беше и директор, и учител, се намираше в малка къщичка, в един от крайните квартали в град Чанша. Тук идваха да се учат не само деца, но и възрастни.
Малките – всяка сутрин, възрастните ученици – всяка вечер.
Мнозина идваха отдалече. Често питаха: „Къде е училището на директора Мао?"
Необикновеното училище заинтересува властта. И веднъж на вечерно занимание нахълта полиция.
В училището всичко беше както трябва: учителят стоеше до дъската и чертаеше с тебешир йероглифи, а учениците седяха на пода. Само че странни бяха тези ученици: очилати студенти, груби занаятчии и селяни, едва държащи в своите дебели пръсти тънките четчици за писане.
– Дайте разрешението си да ръководите училище! – поиска полицейският началник
Учителят подаде лист.
– Тук е казано, че Ви е дадено правото да обучавате деца, а Вие учите възрастни!
– Осмелявам се да забележа, че Конфуций е казал: „Всеки неграмотен прилича на дете" – вежливо отговори учителят.
– Но нима има деца с бради? – полицаят посочи възрастните занаятчии.
– Има. Съгласно биографията на Лао Цзи, издадена по императорска заповед, той се е родил вече побелял... Затова и бил наречен „побелялото момче".
– Да, но защо му е на простия народ грамотност ?
– Просветата омекотява нравите.
– Но какъв смисъл има да се просвещават тези, на които от рождение е писано да бъдат роби?!
– Осмелявам се да възразя, че „този, който надмине в науката своя господар, трябва да бъде поставен над него в управлението", както е завещал Конфуций.
– Да допуснем. Но защо Вие учите и студенти, които и без това са учени?
И този въпрос не смути младия учител; той отговори, че обучава своите ученици на нови неща, които е донесъл от столицата, където наскоро е бил. Чиновникът реши, че тези различни ученици се събират тук, за да овладеят писмения език „байхуа", народния стил, за който по това време се шумеше навред. Той се поусмихна, сви рамене и се отдалечи, уверен, че учителят е голям хитрец и знае с какво да привлече учениците в своето училище, за да увеличи доходите си. През тези години в Китай учителят получаваше възнаграждение в зависимост от броя на учениците.
А необикновените ученици се посмяха до насита над недосетливия чиновник и заниманията продължиха.
Младият учител каза истината: той преподаваше в своето училище най-новото, което се роди по това време в Китай и което той донесе от столицата – марксизма.
Това беше първата партийна школа в Китай, създадена от Мао Цзе-дун.
По-късно от нейните ученици израсна първата комунистическа организация в провинцията Хунан.
avatar
remsist

Брой мнения : 1136
Registration date : 06.08.2008

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  remsist on Пет Юни 05, 2009 1:11 pm

ЙЕРОГЛИФЪТ НА ОКТОМВРИ

Мао Цзе-дун пръв прочете и разтълкува на хората йероглифа на Октомври, който сега се знае и разбира от всеки китаец.
В един необикновен ден, запомнен задълго от старите жители, на Мао се случи да пристигне в Пекин.
Много години в столицата, над легационния квартал, над дворците, заети от чужденците, спокойно се развяваха знамената на всички народи, угнетяващи Китай.
И изведнъж едно от тези знамена затрепери, залюля се и падна долу като простреляна птица.
Като видя това знамение, притихна дори вечно шумящият пекински пазар.
Разносвачите престанаха да бият медните гонгове. Замлъкнаха гласовете на сарафаните. Затихнаха виковете на носачите. Прекрати се шумът на работилниците. Рикшите спряха своя бяг. Търговците и те се измъкнаха от лавките и гледаха небето, забравяйки земната суета.
- Гледайте, гледайте, какво ли значи това ?
- За добро ли е или за лошо ?
Какво се случи – изчезна знамето на чуждата държава! Да не би и самата държава да е изчезнала? Или е потънала в земна пукнатина през време на земетресение? Нали има и такива страни в Европа, които камила може с език да лизне, ако за примамка ги посипят със сол?
Не, изчезна знамето на руския цар, владетеля на могъщата страна, в която живее великият руски народ. Отдавна се носеше слух, че този народ е въстанал и е изгонил царя. Значи вярно е, няма го царя, няма го и неговото знаме!
Но хубаво ли е за китайците това? Какво носи със себе си новата власт, какво означава тя?
Досега всяко ново знаме, издигнато над квартала на чужденците в Пекин, означаваше нов враг и угнетител...
Затаили дъх, хората от Пекин следяха как се издигаше над забранения град новото знаме на новата руска власт.
Ето – то се издигна, развя се и се показа голямо и червено като заря! Яркочервено като цвета на щастието, приет в Китай! И някакъв простодушен занаятчия завика с цяло гърло:
- На добро е, на добро! Това е цветът на щастието !
И народът зашумя одобрително. Само някакъв богаташ, дебел, с изпъкнали като на жаба очи, като спря рикшата, изкряска:
- Това е цветът на пожара! На лошо, на лошо е! Болшевики в Пекин!
И като удари рикшата с чадър, понесе се нататък. А любопитната тълпа народ се спусна към руското посолство.
Първи на мястото на произшествието пристигнаха, разбира се, децата. И захванаха необичайна игра: промушваха се под арката на вратата и тичаха по пясъчната пътека до фонтана; като намокряха лицата си със струи кристална вода, те се връщаха обратно с весели викове. Утихнала, тълпата наблюдаваше: какво ли ще стане с тях? От вратата беше изчезнала дъсчицата с надпис: „За кучета и китайци вход забранен", но това можеше, разбира се, да бъде случайност. Всички знаеха, че проникването в забранените паркове и градини на европейските господари може да струва скъпо.
Но никой не преследваше момченцата. Руският пазач, голям и брадат, който преди би погнал немирниците с метлата, сега сякаш не ги забелязваше. Той беше зает с друга работа: сваляше от вратата на консулството царския герб – двуглавия орел.
Тази хищна птица заедно с драконите, тигрите, лъвовете и разните чудовища, изобразени на гербовете на чужденците, дълго плашеше китайския народ, А сега пазачът взе чук, чукна по едната глава, удари по другата и те паднаха с разтворени човки.
Хората, събрали се около посолството, се засмяха одобрително, а пазачът започна да поставя на мястото на орела новия герб. А той беше удивителен! На него нямаше нито зъби, нито човки, нито нокти, нито щикове, нито мечове – нищо застрашително, а само чук и сърп!
Хората не вярваха на очите си – такива гербове не е имало още никъде по света. Всички други гербове бяха разбираеми за китайците, както йероглифите, които изразяваха думи и понятия: лъвът, седнал на задните си крака, казваше: „Покорявайте се, иначе ще ви разкъсам!", орелът заплашваше да сграбчи с ноктите си; петелът да клъвне; рицарят на кон – да прободе с щика, да стъпче с копитата; жената с факел – да запали.
- Какво означава новият герб на новата власт ? – се питаха хората един други.
И в този момент до посолството се доближи пристигналият от Хунан Мао Цзе-дун, покрит още с праха от дългия път.
- Аз съм щастлив, аз виждам най-прекрасния йероглиф, какъвто някога е създал светът – йероглифа на революцията! – прошепна си Мао. – Чукът – това са работниците, сърпът – селяните. Тяхното съединяване говори: „Трудещи се, съединявайте се!"
Ония, които стояха до него, повториха тези думи. Чуха ги техните съседи, след тях – други...
Оттогава руският герб се чете по китайски като призив за дружба. А на червеното съветско знаме китайците гледат като на пожелание за щастие на всички добри хора, издигнато над света от Великия Октомври.

ДВЕТЕ ЛОДКИ НА ЕЗЕРОТО ЦЗЯСИН

Две лодки се появиха веднъж на езерото Цзясин, волно простиращо се на юг от шестмилионния Шанхай.
Прекрасно е това чисто голямо езеро! То е като огледало на небето.
Когато небето е синьо, неговите води също са сини.
При изгрев и залез водите му стават златни.
В празнични дни стотици лодки и платноходки украсяват неговата повърхност: по простора му обичат да се разхождат жителите на Шанхай. Младежите и девойките пеят песни. Старците шумят като младежи, щом изпият стопленото на жаравата вино. Звънко се смеят децата, когато хвърлят от бордовете във водата плаващи черупки от орехи, златисти корици от портокали и пъстри летящи хартийки от бонбони.
Никого няма на езерото, когато духа вятър, когато страшно закипят вълните, а от небето хлуйне дъжд. Всички лодки изчезват, утихват смехът и веселието. И се чува само как сърдито чука дъждът по високите крайбрежни тръстики.
Но ето че веднъж в такова време през лятото на 1921 година две лодки останаха в езерото въпреки вятъра и дъжда.
Дванадесет пасажери продължаваха да пируват, като че ли нищо не е станало. Чупеха орехи, ядяха любеници, хвърляха във водата плаващи кори. Те, кой знае защо, не забелязваха нито вълните, които заливаха борда на лодката, нито дъжда, който режеше разгорещените лица.
Разпален беше техният разговор, че дори и вятърът подемаше думите:
- Ленин.
- Сталин.
- Москва.
- Ние сме малко, всичко 50 души в цял Китай – говореше кормчията, широкоплещест човек, с обикновено селско лице, – но нали „от искрата ще се разгори пламък", обичаше да повтаря Ленин, когато организираше партията на болшевиките.
- По примера на русите ние трябва да създадем партия на работническата класа – поддържаха го пасажерите.
- Така, както Ленин приложи марксизма в Русия, така и ние сме длъжни да приложим марксизма у нас!
- Без комунисти няма Китай!
Така говореха необикновените пътешественици в студения дъжделив ден през юли на езерото Цзясин.
В тези две лодки в средата на езерото, далече от полицейските кучета, под формата на разходка, се състоя Първият конгрес на Китайската комунистическа партия.
Кормчията беше другарят Мао Цзе-дун, избран за генерален секретар на конгреса. Той пристигна тук като делегат на хунанската комунистическа организация. С четливи красиви йероглифи той записа решенията на Първия конгрес.
Запомнете този ден – един от най-важните дни в историята на човечеството, когато великият китайски народ се обезсмърти.
Две лодки на езерото Цзяснн. Пороен дъжд, който шуми в тръстиките. Първи юли 1921 година – рожденият ден на Китайската комунистическа партия.

СТАЧКАТА НА ЗИДАРИТЕ

Стачката на зидарите в Чанша започна внезапно. Хората, които строяха голям дом, изведнъж хвърлиха колички, лопати, кирки, събраха се заедно и започнаха да викат на работодателите:
- Увеличете заплатата, иначе не можем да се изхраним!
- Щом не можете, вървете по дяволите, други ще намерим! – отговаряха им те.
А то се знае, наистина ще си намерят: безработни в Китай много – какво да се прави? Тогава зидарите си спомниха, че в града бяха се появили хора, които помагат на работниците против богатите, наричат ги „комунисти". Изпратиха делегати да потърсят тези хора.
И скоро при тях се яви един човек, който приличаше на работник. Силен, широкоплещест, весел. Той се усмихваше така уверено, сякаш наистина знаеше тайната за надхитряне наглите господари.
- Чуй – казаха му зидарите, – помогни ни да получим увеличение и ние няма да пожалим нищо за тебе.
- Колко искате ?
- Искаме по три цяна и четири фина на ден.
- Малко – каза комунистът.
Зидарите помислиха, че му се вижда малко неговото възнаграждение и завикаха:
- Не се бой, ще ти съберем за труда от всекиго по три цяна и четири фина. Ние сме много – ще събереш цял куп.
- Добре – каза той, като се усмихваше. – Думата ми не е за фините. Главното е да постигнем своето. В какво е трудността?
- Виж, ние вдигнахме стачка, а господарите ни заплашват, че ще намерят други.
- Това е поправимо – каза комунистът. – Нека изпратим делегати при всички строители в града, за да ни подкрепят и те.
- А какво ще им обещаем ?
- Три цяна и четири фина.
- Но ние нямаме нищо!
Комунистът се засмя:
- Разбира се, не нашите три цяна, а господарските. Нека и те да искат увеличение. Нека всички зидари в града, и тези, които ще дойдат в него, всички, които работят и които търсят работа, да искат три цяна и четири фина!
Това се хареса на зидарите. Ако действително стане така, господарите няма какво да правят: или не строй, или дай увеличение.
Стачниците избраха делегати. Те обиколиха всички постройки и строителите захвърлиха работата. Хиляди хора се събраха заедно. Договориха се за всичко и написаха плакати :
„Ние искаме три цяна и четири фина!"
С тях отидоха пред двореца на губернатора и заявиха, че няма да си тръгнат дотогава, докато не получат своето. Хиляди зидари започнаха хорово да изказват своите искания. Против тях губернаторът изпрати войниците си.
Но щом излязоха от казармата, войниците се изгубиха сред хилядите стачници, както бобено зърно в чувал ориз.
За умиряването на такава сила трябваха войска и оръжие. На губернатора не му се искаше да започва голяма битка. Той повика представителите на зидарите и попита важно:
- За какво е този шум ?
- За три цяна и четири фина – отговори, като излезе смело напред, най-широкоплещестият представител на зидарите.
- Само за толкова ли? – учуди се губернаторът. – Кой посмя да смути хората за такава дреболия?
- „Който възбужда народа напразно, заслужава сурово наказание", е казал Конфуций. Не е ли така ? – отговори на въпроса с въпрос широкоплещестият.
- Не си спомням добре – промърмори губернаторът. – Разбира се, ти си прав – издай подстрекателите!
Като чуха това, зидарите малко се смутиха и се отдръпнаха назад, но познавачът на Конфуций не се смути.
- Подстрекателите, вие знаете сам, те са градските богаташи. Те строят разкошни домове и не са съгласни да дадат само три цяна и четири фина на тези, които ги изграждат. А нали „упорстващият за малкото може да загуби голямото", казва Конфуций.
Като не намери какво да възрази, губернаторът почервеня от злоба. Той би отговорил на този, но как да възрази на Конфуций?...
Спорът завърши в полза на работниците. Търговците и богатите трябваше да развържат кесиите си и да дадат увеличение. Зидарите от Чанша победиха.
От радост те искаха да съберат за своя застъпник и организатор цял куп пари – по три цяна и четири фина от всекиго, но той отказа.
- Това е малко – говореше той и се смееше.
- Ти ни обиждаш, приятелю, какво повече искаш от нас ?
- Да не се борите за грошове, приятели мои.
- А за какво да се борят работните хора?
- За това, те самите да живеят в прекрасните домове, които строят.
Зидарите се разсмяха:
- Нима ти не знаеш, че светът е така устроен, че оня, който сее ориз, гладува, а зидарят е без покрив над главата!
- Ето, против това трябва да се борим, да свалим капитализма, който лишава хората от плодовете на техния труд – разгорещено каза комунистът и започна да разправя как работниците и селяните да обединят силите си за борба.
Зидарите слушаха необикновените му думи и сърцата им се изпълваха с големи желания, а в главите им се раждаха нови мисли.
Така първите китайски комунисти учеха работниците да се борят, за да извоюват за трудещите се всички блага на света.
Победоносната стачка на зидарите от Чанша беше възглавена по поръчение на партията от другаря Мао Цзе-дун.


САДЯХА ОРИЗ

Селяните от пограничния район Хунан-Цзянсин садяха ориз.
Те не гледаха границата – нивите тук са една до друга – тук хунански, там – цзянсински. Всички еднакво затъваха до колене в калната вода. Всички връзваха главите си с кърпи, като слагаха възела отпред, за да не капе пот в очите, и се трудеха еднакво, без да изправят снага.
А в това време минтуаните – наемниците на помешчика бяха заприщили всички пътища и пътеки.
Маршируват напред и назад. Стрелят. Сякаш е война. По заповед на властта те пазят границата от комунисти. Бяха получени известия, че войнишкият гарнизон в град Тунгу се е разбунтувал. И комунистите се промъкват там, за да възглавят въстанието.
Но нима може да се премине незабелязано, когато всички пътища се пазят от войници? Тук няма нито гора, нито храстче, нито дръвче. Само оризови ниви и тесни ленти земя помежду им.
По синурите само миши дупки и гнезда на малки птички.
Комунистите не са такива вълшебници, за да се промъкнат като мишки – или да прелетят като птици!
Някакъв минувач, който видя завардилите пътеките войници, си събу обувките, засука крачоли и закрачи из оризовите ниви. Никой не му обърна внимание. Всички бяха заети с работата.
И когато си завърза главата с кърпа и си намаза малко лицето с кал, той заприлича на всички оризари. Преминаваше от една група в друга, вземаше, китка разсад, посаждаше го и отиваше нататък, помагайки на всички като опитен земеделец.
Изведнъж – на пътя се вдигна тревога.
– Тук е преминал комунист! Дръжте го! Хванете го! – носеха се викове по пътя.
Селяните продължаваха работата си. Оризът трябва да се посади. Не бива да се отвличат. Разсадът ще увехне. Не вдигаше глава и непознатият. Той вземаше разсад от ръката на съседа и бързо засаждаше стръкче след стръкче в гъстата кал под водата.
– Ей, вие там, не сте ли видели тук човека, когото търсим? Къде е избягал? – закрещя офицерът, като размахваше пистолет.
Стар селянин вдигна глава и отговори:
– Защо нас питаш, непоумнял от времето човек! Нима не виждаш, че сме заети? Още древните са казали: „Който сади ориз, не гледа встрани!" – каза и се поклони, с което даде да се разбере, че разговорът е свършен.
Офицерът се ядоса, развика се, замахна с пистолета, но така си и отиде без нищо. С него си отидоха и войниците му.
Едва тогава селяните се обърнаха и попитаха непознатия човек, който им помагаше да садят ориза:
– Защо те преследват тези безделници, братко? Още когато ти се спусна да бягаш от преследването и се спря при нас да садиш ориз, ние веднага разбрахме, че ти си такъв, каквито сме и ние: селянин. Какво те е откъснало от твоята нива?
– Голяма работа, братя – отговори непознатият. – Аз съм оставил своята малка нива, за да работя на всички ниви на Китай.
– Разясни ни тези мъдри думи! – помоли най-старият селянин.
– Аз съм син на селянин и не малко оризов разсад съм посадил на времето си, но сега садя друго: съюз между работниците и селяните.
– Разбираме, ти си един от тези, които се промъкват към Тунгу. Няма какво – на добър път, братко! Там искат да провъзгласят власт на работниците и селяните. Там ви чакат. Иди, братко, иди! Прави добро!
Преминавайки от един към друг, от една нива на друга, комунистът незабелязано премина от хунанците при цзянсинците и се загуби всред народа както песъчинката в морето.
И когато гарнизонът в Тунгу въстана и обяви властта на работниците и селяните, реакционерите дълго си блъскаха главата: как са дошли тук комунисти? Не другояче освен с вълшебното килимче или по въздуха ...
Не е известно как са дошли другите, но другарят Мао Цзе-дун, изпълнявайки партийна задача, премина през оризовите полета, криейки се между селяните.
avatar
remsist

Брой мнения : 1136
Registration date : 06.08.2008

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  remsist on Нед Окт 04, 2009 7:49 pm

ДЕСЕТ КРАЧКИ ДО СМЪРТТА

Десет крачки до смъртта останаха на Мао, когато попадна в ръцете на минтуаните по времето на нелегалната дейност сред селяните. Хайката го хвана на пътя заедно с други минувачи.
Отпред вървеше офицерът – син на помешчик. След него – въоръжени до зъби минтуани. А в средата им – пленниците с вързани на гърба ръце. Сред тях Мао.
Той вече беше известен като много опасен враг на богаташите. За главата му беше определена голяма сума.
Много ходи Мао тези дни по пътищата от село на село и си натърти силно краката. Като понакуцваше, той изостана и скоро се намери най-отзад, гонен от двама минтуани.
Те ругаеха пленника, блъскаха го с приклади, а той се вглеждаше внимателно в лицата им.
Те бяха стари хора. Напрашени и изморени, едва държаха винтовките в ръце. Очевидно това бяха войници, изгонени от армията по негодност, и сега се бяха ценили у помешчика, за да не умрат от глад...
– Войник не бива да обижда войника – каза Мао.
– А нима ти си войник?
– Войник съм, щом краката ми са изжулени от походи.
Минтуаните се смутиха.
– Проклета служба! – промълви единият. – Ще ти платят грош, а ще ти вземат душата ... И трябва да обиждаш брата си.
Не войник, а бандит е този, който обижда близкия си ...
– Сами знаем: грешим пред небето Разговаряйки така, те съвсем изостанаха. Отпред се показа чифлик. Там беше щабът на минтуаните. Там ще познаят Мао – и сетне смърт.
– Лоши времена настъпиха за Китай – въздъхна той. – За бедния няма спасение от богатия, няма вярност към старите обичаи... Войникът на войника е другар, той трябва да дели с него и плячката, и храната...
При тези думи той извади от джоба си шепа монети:
– Вземете ги, стоплете старите си кокали с чай, все едно, на жадния офицер ще му дадат.
Минтуаните взеха и скриха парите.
Приближаваха портата на чифлика. Виждаха се вече колибите на бедняците, сгушени наоколо, ямите, от които вземат глина за кирпич.
Минтуаните мълчаха.
– А ако пуснем невинния, може би на душата ни ще стане по-леко? – обърна се единият към другия.
– Ако го пуснем, без глави действително ще ни стане по-леко – изломоти другият.
– А ако той сам ... се загуби, кой ще ни пита нас?
– Той ще легне в канавката, а ние ще побързаме да догоним своите ... за да не закъснеем за котлето ориз.
Като се погледнаха, хитрите старци заситниха към вратата на чифлика, а Мао легна в канавката и се притаи на десет крачки от вратата. Много скоро започнаха да го търсят. В двора се вдигна шум, ругатня През вратата изскочиха няколко войника и начело с офицера се спуснаха назад по пътя. Върнаха се чак късно през нощта, ненамерили никого.
А Мао лежа до полунощ в канавката близо до чифлика, разглеждаше безбройните съзвездия по високото небе и си мислеше колко нетрайна е силата на богатите...
След това той претърка в острите камъни връвта, която стягаше ръцете му, и тръгна, изправил лице срещу свежия предутринен вятър.

ТИЧАШЕ РИКША

Рикша тичаше по улиците на Шанхай. Държеше с ръце стръките и канеше пътниците като говорещ кон:
– Моля, моля, господа, който иска бързо да пътува! Не е скъпо, съвсем евтино е! Краката ми са бързи! Каляската е лека!
И каляската му никак не беше лека, и краката му не бяха бързи. Но стомахът му беше гладен. А в къщи го чакаха деца – трябва, макар и шепица, ориз. А по гърба още болят раните от ударите, получени за неплатен дълг, за неиздължен данък.
Как ли не се стараеше беднякът, наречен говорещ кон, да привлече пътници, но пътници все нямаше. Нито дебелият търговец, нито мършавият лихвар, нито пияните офицери – никой от чужденците, които обичат да ги возят хора, не се съблазняваха от неговите покани.
В града беше тревожно. Чуваха се свирки на полицаи, гръмки викове. Изстрели. Имаше хайка. В центъра на града рикшата беше притиснат от тълпата. Полицаите и детективите преследваха някакъв комунист.
– Той е тук! Дръжте го! – чуваха се викове. Агентите на реакционерите проверяваха всеки минувач. Спираха трамваи, автобуси. Заглеждаха се във всяка кола. Площадът беше заграден от въоръжени хора. Полицейските кучета не обръщаха внимание единствено на рикшата.
А той бягаше и мислеше: „Бедният, сега ще пропадне. На него, комуниста, му е по-лошо, отколкото на мене ... Аз съм запрегнат от нужда ... Но все пак аз съм жив, дишам, очите ми гледат небето. А него го чака тъмен затвор ... След това мъчение и наказание."
Изведнъж някакъв господин с наметало и шапка прекъсна мислите му. Откъде ли се взе, но скочи в каляската и извика:
– Напред!
Рикшата трепна и побягна. Като видя пръстена от полицаи, пътникът извика :
– По-бързо!
Рикшата улови здраво стръките и като вдигна глава, се хвърли напред. Полицаите се отдръпнаха и го пуснаха. Той си спомни: „Комунистите не се возят на рикша ... Полицаите знаят!"
И като премина кордона, спусна се нататък. А пътникът подканяше:
– По-бързо!
Рикшата напрягаше всички сили. Той вече не тичаше, а летеше. И струйки пот се пръскаха във въздуха като роса. Той поемаше въздух с отворени уста през засъхналите устни. А въздухът не достигаше. Краката му почнаха да отслабват ... Ръцете едва не изпускат стръките ... В очите притъмнява ... Стар беше вече рикшата за далечни пътувания. Къде бърза този пътник ? Ето че стигнаха тъмните улички на покрайнините...
– Стой! – чу изведнъж рикшата. Пътникът скочи от седалището. И вместо да му
плати и да си отиде, той прегърна рикшата и го сложи на своето място. Заметна го със своето наметало й му сложи шапката си. А сам се запрегна и като извика: „Трябва по-бързо!", полетя.
Рикшата седеше онемял.
Още не се беше случвало под небето рикшата изведнъж да стане пътник, а пътникът – рикша.
Може би е умрял и това става на оня свят? ... Или вместо него е запрегнат някакъв дух? ...
Виж, лети като луд. Не заобикаля ни трапове, ни локви ... Като въз въздуха скача каляската ... Силен, висок, гологлав ... Разбира се, не е човек, а дух ...
Рикшата поиска да вика от страх.
Но в този миг пътникът спря да тича, изтри потта си с ръка като обикновен смъртен човек.
– Ух, здравата пътувахме! – каза той. – И ти си почина, и аз не се изморих. Ето какво е, когато двама си помагат един другиму. Благодаря ти, другарю!
Като взе шапката и наметалото си и сложи в ръката на рикшата сребърна монета, непознатият изчезна в тъмнината на уличката.
Отдавна вече заглъхнаха неговите стъпки, а рикшата стоеше още до каляската и се оглеждаше наоколо ... Той никога не беше се возил в нея като пътник ... Никога пътник, запрегнат в каляската, не го е возил ... И никой не го е наричал другар.
Такова нещо не се е случвало с никого от рикшите!
Какъв чудноват човек му изпрати днес небето!
Той искаше да се затича след него и да го попита :
„Кой си ти, непознати приятелю? Къде бързаш? Може би аз още съм ти нужен, другарю?"
Тишина. Тъмнина. Истина ли беше това или не?
Мълчешком, с умерен тръс рикшата се връщаше към централните улици на града и обмисляше чудната случка. Отново светнаха светлините на рекламите. Насреща му потекоха шумните тълпи. И едва тук той се съвзе. И чудо, гледа: от будката за реклами, от оградите, от стените на зданията, облепени с плакати, отвсякъде го гледат внимателните умни очи на необикновения пътник.
Портретът му, без наметало и шапка, е разлепен навсякъде!
Рикшата се спря и се залюбува на добрия човек. Поради неграмотност той не можеше да прочете кой е той. Изведнъж като че от земята изрипна полицай :
– Ти познаваш ли този човек? – го попита той, слагайки на рамото му тежката си ръка.
– Да, познавам го – отговори простодушие рикшата. – А какво пише тук за него?
– Ето какво! – изкрещя полицаят. – Това е известният комунист Мао Цзе-дун. Който го предаде на властта, ще получи десет хиляди сребърни пари. Кажи къде е! Ще станем богати!
Рикшата се замисли за минута, след това посочи с ръка в страни към разлепените портрети и извика :
– Ето го, навсякъде е! Навсякъде! Хванете го!
Полицаят искаше да го удари с пръчката, но той се отстрани, спусна се да бяга, возейки леко своята празна каляска, и се загуби в тълпата. И по нищо не можеше да се отличи от хилядите такива като него бедняци. Освен по усмивката, озарила с щастие неговото просто лице.

ПОДАРЪКЪТ ОТ НЕБЕТО И ДЯВОЛСКОТО ИЗЧАДИЕ

„Подарък от небето е всеки добър човек, а лошият е дяволско изчадие" – така казват в Китай. Щом на земята се роди добър човек, в противовес дяволът от яд започва да излепва от кал негова подобие.
И живее това черно изделие, подражава във всичко на човека и изведнъж няма да можеш да га познаеш ... Само че истинският човек прави добро на хората, а дяволското изчадие – зло.
Приказката си е приказка, а ето какво се случи в живота. Когато в семейството на селянина се роди малкият Мао, всички се зарадваха:
– Хубав първенец ни роди милата Вен Ши!
А когато в семейството на търговеца на сол се появи набръчканото пискливо бебе Чан, бабата каза на другите деца, че майка му го намерила в копривата.
Малкият Мао слушаше родителите си и се учеше прилежно, а дяволското семе Чан безделничеше, биеше се и не признаваше учението.
Младият Мао постъпи в семинарията, за да се учи за учител.
Безделникът Чан се свърза с шайка крадци, за да се научи на мошеничество.
Младият Мао стана комунист, за да отдаде всичките си сили за щастието на хората.
Мошеникът Чан отиде в шайка, носеща името „шайка на тигрите", и отдаде всичките си сили в кражба на деца. Бандитите получаваха за това откупи и пиянствуваха с получените пари.
Комунистът Мао Цзе-дун отиде при първия председател на Китай – Сун Ят-сен, за да му помогне да осъществи неговите три благородни принципа: национално единство, народна власт и народно благоденствие.
Бандитът Чан Кай-ши отиде при Сун Ят-сен и се приспособи към революционерите с надежда да забогатее.
Умирайки, приятелят на народа Сун Ят-сен завеща на китайците да вървят по пътя на русите. Мао Цзе-дун претвори в живота този завет. Комунистите организираха работниците, раздадоха на селяните земя. Създадоха Червена армия да се бори за свободата на Китай.
А Чан Кай-ши, представящ се за ученик на Сун Ят-сен, още щом се промъкна до властта, веднага извърши страшно престъпление. В една тъмна нощ той се яви при банкерите на Шанхай и се продаде за тридесет милиона сребърника. За тази сума търговецът на хора се зае да унищожи всички комунисти, всички патриоти на родината, желаещи да вървят по пътя на свободата, указан от русите.
На 12 април 1927 година Чан Кай-ши, като събра гоминдановските генерали-заговорници, даде заповед за избиването на революционерите.
По цялата страна започна бял терор.
От ръцете на чанкайшистките палачи загинаха около един милион най-добри синове на Китай.
След като взе властта, Чан Кай-ши започна да забогатява за сметка на народа, задминавайки по наглост и безсрамие всички съществуващи преди него предатели на родината.
Ден и нощ той ограбваше Китай. Продаваше богатствата на страната на чужденците.
В това време, когато Мао Цзе-дун оглави борбата на народа против японското нашествие, Чан Кай-ши обърна против комунистите полученото от американците оръжие.
В запалената от него гражданска война загинаха много милиони хора. Много деца осироти той, синът на злото, много майки направи нещастни.
Не напразно китайците казват:
– Небето награди Китай с Мао Цзе-дун, а дяволът от яд направи от кал Чан Кай-ши.

ВЯРНОТО СЪРЦЕ

Вярното сърце е по-сигурно от щика и по-силно от стоманата.
Повече от всичко на света китайците ценят верността. Много легенди и предания в Китай са посветени на женската вярност към мъжа.
Послушайте какво разказва сега народът за вярното сърце на Ян Кай-хой.
Студентката Ян Кай-хой се отличаваше от всичките си прекрасни приятелки със своята нежна красота, с умението да се облича просто, но с вкус, да води умен разговор.
Родителите й бяха богати и известни. Майка й произхождаше от стар именит род. Бащата беше известният в цял свят професор Ян Чан-цзи.
Дъщерята на професора имаше много богати кандидати за женитба.
Но тя обикна бедния млад момък, скромния ученик на нейния баща, когото наричаха „бледоликия студент". И му отдаде сърцето си. В края на краищата те се ожениха и започнаха заедно да живеят и работят за благото на народа.
„Бледоликият студент” организираше училища за народа, издаваше вестници, създаваше работническо-селски съюзи. Високо образованата Ян Кай-хой му помагаше във всичко като верен другар.
Живееха те трудно и щастливо. Деляха радост и скръб. Заедно преживяваха опасностите.
Работата на „бледоликия студент" беше опасна: той беше ръководител на комунистите в провинцията Хунан, наричана родина на вожда. Той служеше на революцията.
Скоро тяхната любов биде възнаградена: небето им подари прелестна рожба – момченце.
И в сърцето на Ян Кай-хой стана още по-тясно от любов. Тя дори не можеше да каже кого повече обича – бащата или неговия син. Така близки й бяха и двамата.
Но ето че се случи голямо нещастие. След смъртта на първия председател на Китай, справедливия Сун Ят-сен, към властта се присламчи Чан Кай-ши.
След като се уговори с гоминдановските генерали, той замисли да подчини под властта на богатите и чужденците великия китайски народ.
Най-напред заговорниците решиха да обезправят народа, да го лишат от вожда. Комунистите бяха обявени вън от закона. И започна бял терор.
Реакционерите хващаха героите навсякъде – в градовете и в селата. И за всеки унищожен комунист донасяха на своя главатар.
Изменникът се радваше на гибелта на всеки комунист, чието име знаеше, на когото вчера още стискаше ръката и лицемерно се преструваше на приятел.
Няма в света злоба, по-страшна от злобата на предателя на родината към верните й синове.
Но едно име проклетият Чан не можеше да намери в списъка на забитите и екзекутираните. То гореше неговото тигрово сърце като нажежена стрела. Сред арестуваните, разстреляните и обезглавените нямаше Мао Цзе-дун.
И изведнъж той си спомни, че вождът на комунистите има жена и че тя се нарича Ян Кай-хой.
Ето къде е ключът на тайната!
И Ян Кай-хой беше арестувана от палачите. Как ли не хитруваха враговете на народа, за да склонят младата жена към измяна.
– Вие сте дъщеря на знаменит професор ... А кой е Мао Цзе-дун! Бедняк, когото полицията гони!
– Вие сте млада и красива, трябва да живеете, а какво може да ви даде Мао Цзе-дун, скрил се в нелегалност?
– Вие трябва да помислите за живота на вашия син. Ако искате да спасите и себе си, и детето, не крийте къде е Мао Цзе-дун!
Дълго се мъчиха враговете и накрая кротката Ян Кай-хой затвори прекрасните си очи и тихо отговори :
– Аз не скривам къде е той: Мао Цзе-дун ... е в моето сърце! Искате да го убиете ли – той е тук, стреляйте!
И нито дума повече не произнесе вярната Ян Кай-хой.
Палачите на Чан Кай-ши не можаха да измъкнат от нейното сърце заветната тайна. С цената на своя живот и живота на сина си тя запази за Китай вожда:

Не ще увехне никога розата на нейния гроб.
Не ще умре в народа споменът за нея.
Благодарим ти, Ян Кай-хой, вярно сърце!
avatar
remsist

Брой мнения : 1136
Registration date : 06.08.2008

Вижте профила на потребителя http://www.septemvri23.com

Върнете се в началото Go down

Re: Разкази за Мао Цзе-дун

Писане  Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите