Политически партии в съвременната революционна левица

Предишната тема Следващата тема Go down

Политически партии в съвременната революционна левица

Писане  Orlin on Нед Яну 03, 2010 11:54 am

Малко хора са предполагали, че в началото на 21 век, точно 20 години след обявения за окончателен “Край на историята” (1) от нео-либералния идеолог Франсис Фукояма, въпросът за легитимността на капиталистическата система може да стои на дневен ред. С изострянето на някои глобални проблеми все по-често левите революционни партии придобиват широка подкрепа, традиционно в значително бедни (като население) държави. Съществуващитият там кливидж работници-капиталисти се утежнява до такава степен, че вече не обхваща само трудовите хора, а цялото население, превръщайки се в силно изразено разделение между бедни и богати. Това води до силно политизиране на цялото общество и желание на най-бедните граждани да се включат в политическия процес. На този етап електората отхвърля наложената (обикновено) двупартийна система и търси нови анти-системни играчи. Тези партии успяват да се адаптират в съвременните условия, като запазват революционното си естество, но в същото време действат в демократични рамки. В своята същност те са масови, с огромна членска маса и се ползват с подкрепата на по-голямата част от електората в държавите си. Запазвайки своите представителни функции те мобилизират чрез социализация и интеграция огромна част от гражданите, които до този момент не са били представлявани. Конкретните условия позволяват на партиите да се превърнат във всеобхватни, въпреки идеологизираната им същност, тъй като те набират все по-широка подкрепа от всички слоеве на обществото и непрестанно увеличават членския си състав. За да разберем същността на съвременната масова революционна партия ще разгледаме и направим опит да сравним две от най-значимите и големи революционни партии на световната сцена: Новосъздадената от Венецуелския президент Единна Социалистическа Партия на Венецуела – PSUV и Обединената Комунистическа Партия на Непал (Маоисти) – UCPN(M).
Двете партии се различават съществено една от друга, но целта им е сходна – трансформация на обществото от капиталистическо в социалистическо, чрез извършването на социалистическа революция. И двете партии действат спрямо призмата на марксизма, но конкретните исторически и социални условия се отразяват на тази призма. Венецуела е държава, преминала през експериментите на свободния капитализъм и либералната демокрация по всякакъв начин, в резултат на което около 60% от населението(2) на тази иначе богата на нефт страна живеят в бедност. Непал, от друга страна, е държава далеч изостанала в своето развитие(3), която до 1990 г. беше абсолютна феодална, а след това парламентарна монархия (4).
Според тяхната интерпретация на революционния марксизъм, двете партии могат да се разделят на два основни типа, които се отнасят и до левите революционни партии и движения в световен мащаб: реформистко-революционни партии и традиционно (консервативно)- революционни такива. Разликите между двата типа се изразяват не само в методите за вземане на властта, но и в интензивността на социалните преобразувания към които се стремят.
На венецуелските президентски избори през 1998 г., Уго Чавес е избран за първия му мандат като президент на Венецуела с най-голям процент от вота (56,2%) от четири десетилетия. Той залага на борбата с корупцията и бедността и осъждаща двете основни партии, доминирали венецуелската политика от 1958 г. насам. Залагайки на популистка кампания, той разбива двупартийната система на социалдемократите Acción Democrática и християн-демократите COPEI, които заедно получават над 90% от гласовете на всички избори проведени от 1973 г. насам. За разлика от европейските популисти, които са силни в опозиция, но не предлагат реални управленски решения, Уго Чавес успява да извърши част от обещаните промени, с което печели доверието на народа и е преизбран през 2000 и 2004 и 2006 г. PSUV е създадена през 2007 г. с цел да обедини 24-те партии, подкрепящи Чавес на изборите през 2006 г. 11 от тях се саморазпускат и вливат в новосъздадената PSUV (5). Тя е родоначалник на така наречения “Социализъм на 21 век” (6), идеология чиято основа е класическият марксизъм. Революцията обаче се възприема като постепенен процес, който не си служи с насилие, като се взема предвид, че съвременните държавни институции са резултат от хиляди години опити и грешки (7), които не са довели до изкореняване на бедността и постоянен възход. За преодоляване на тези проблеми в основата на идеологията залягат четири институции в рамките на новата реалност на пост-капиталистическата цивилизация, а именно:

1. Икономика на еквавилентността, основаваща се на марксовата теория на трудовата стойност и която демократично се определя от тези, които пряко създават стойност, а не от пазарно-икономическите принципи;
2. Демокрация на мнозинството, която се възползва от референдуми, за да се произнесе по важни въпроси, които засягат цялото общество;
3. Основна демокрация, основана на институциите на демократичната държава като легитимни представители на общите интереси на мнозинството от гражданите, с подходяща защита на правата на малцинствата, и
4. Критичният и отговорен индивид, рационално, етически и естетически самоопределящ се гражданин.
За да се извърши този преход от капиталистически към социалистическо общество, обаче е наложително да бъде поставена демократична основа, а именно приемане на нова конституция. Във Венецуела това се случва през 1999 г. след провеждането на референдум. След приемането й, венецуелците вече имат право да изземат изборни длъжности и силата да променят конституцията чрез преки избори. Гражданското общество е вече включено, с вземане на решения, във всички нива на управление. За първи път конституцията декларира, че достъпът до всички нива на образование, здравеопазване, както и пълноценното участие в управлвлението и медиите са основни човешки права, а не привилегии, основани на лично богатсво, и държавата е отговорна за спазването на тези основни човешки права (Cool. След приемането на главния държавен закон инициирано от президента на Венецуела – Уго Чавес, се пристъпва към задълбочаване на революционния процес и формиране на партия, която да представлява електората, подкрепящ реформите. PSUV е консолидирана обединена партия, формирана от левите политически сили във Венецуелския парламент. Тя ще бъде основният интрумент за трансформиране на демокрацията от представителна в демокрация на участието (9) (participatory democracy). Лидерът на партията заяви, че това ще е “партия на масовото участие и демократичните принципи, която ще се управлява предимно от доло на горе”. Скоро след създаването си партията придобива огромна членска маса, която в момента наброява около 7 милиона, от които над милион са партийни активисти, вземащи участие във властовия процес. Партията допринася за изграждането на общество основано на народна власт, в което директното вземане на решения е поставено в ръцете на масите и техните разнообразни организации: студентски, работнически, фермерски и т.н. Тя цели да направи самоуправленито реалност, прехвърляйки възможно най-голяма част от вземнето на управленски решения към местните градски правителства, комуналните съвети и комуните. За да се постигнат тези цели трябва да има възможно най-широко директно и постоянно участие на населението. Основен инструмент за постигане на това участие са комуналните съвети, целящи да отведат демокрцията отвъд представителността (10). Тази форма на демокрация разчита на възможностите на хората и създава система, която набляга на значението на прякото и активно участие на гражданите в политическите структури. Един от най-интересните и достъпни примери на демокрацията на участието са комунални съвети на Венецуела. Тяхната цел е да дадат правомощия за вземане на решения за тези, които познават общността най-добре. По този начин, вместо да бъдат избирани представители на дадена общност, които да взимат решения за нея, контрол придобива самата общтност. Комуналните съвети не заместват кметствата, но действат като паралелна местна, регулираща система, в която членовете на общността участват пряко във вземането на решения. Най-важното нещо за съветите е, че средствата за тяхното финансиране не минават през регионалните и местни власти, а отиват директно в тях. Това е пример за пренасочване на държавно финансиране, като се вземат пари от ръцете на управители и кметове и се дават в ръцете на самите хора (11).
UCPN(M) е основана през 1994 г., след разцеплението на Комунистическата партия на Непал (единство-център) CPN (Unity Centre). През 1995 те приемат името UCPN(M) и година по късно инициират началото на 10-годишна гражданска война между партията и Непалската армия (12). Маоизмът е вариант на марксизма, който включва революционната борба на огромната част от народа срещу експлоататорските класи и техните държавни институции. Това представлява гражданска война, включваща предимно селските маси, използваща военната стратегия на партизанската война (13). Конкретните исторически условия в Непал не позволяват революционна партия да навлезе в парламентарния живот на страната, която по това време е втората по бедност държава в света. Като традиционна марксистко-ленинска партия UCPN(M) избира въоръжения път на борба за революционни промени. Вземайки предвид опита на социалистическите държави претърпели контрареволюция, CPN (М) приема резолюция за "Развитие на демокрацията на 21-ви век" през 2003 година. В тази резолюция се споменава, че въпросът за непрекъснатото демократизиране на държавната власт, което би довело до отмиране на държавата, е хиляди пъти по-трудно и сложно от вземането на държавната власт. Така, че основният въпрос е как да се съчетае диктатурата на пролетариата с елементи на непрекъсната революция в управлението на държавата. Това може да стане само чрез въвеждане на политика, чрез която масите да имат право на контрол, наблюдение и намеса в управлението, така че народната власт да се разширява, докато базата на реакцията продължава да се свива. Целта на маоистите е установяването на народна демокрация и формирането на Непалска Федерална Република. Партията създава свое военно крило известно като “Народоосвободителна армия.” Тъй като 90% от Непалското население по това време живее в селата, маоистите го ползват като авангард за борбата си срещу феодалното правителство, като набират кадри за своята армия предимно от него. Тяхната тактика е формиране на паралелни правителства след завземане на провинциалните области около глемите градове (14). През седмата година от началото на войната, маоистите създават 9 автономни области. В тези области функционират областни и селски народни комитети. Въпреки че много от тези комитети се номинират, някои от тях са избрани. Тенденциозно изборните комисии се увеличават. С цел да се консолидира, централизира и уеднакви работата на народната власт, някои районни комитети са събрани заедно, за да формират Образцови села, където обикновено почти всички членове на домакинствата са партийни членове или част от милицията, което ги прави революционната крепост на войната. За запазване сигурността на населението в автономните области се формира народна милиция. Нейна основна цел е да опази посдтиженията на народната власт. Създадени са милиции на пълно и непълно работно време, които са по същество бъдещи служители на народоосвободителната армия. По този начин функцията за сигурността на хората, е също така функция за разширение местната военна база за набиране на войници в армията. Всъщност, всички регионални и национални автономни региони получават правото да съставят собствена милиция. В големите битки те служат като поддържаща сила на армията. Защитават ранените войници в автонимните зони след всяка битка. Обучават местните хора на основните защитни похвати при работа с оръжие. Освен това милициите работят като производствени бригади на различни обществени строителни обекти и катро организатори през свободното си време. Въоръжената борба и тактиката, която използват принуждават голяма част от Европейските правителства и САЩ да обяват Маоистите за терористична организация (15). След десет годишна гражданска война е очевидно, че никоя от страните не може да надделее в конфликта. Маоистите управляват по-голямата част от страната, докaто правителството е на чело на големните градове. След мащабни всенародни протести институциите на монархията са отстранени от своите управленски функции. Започват преговири между седемте партии, стоящи зад протестите и CPN (М), с помощта на Обединените нации и Европейския Съюз (16). Маоистите се съгласяват да участват в парламентарни избори за Учредително събрание (Constituent Assembly) и печелят най голям брой места в него (17). След изборната победа голяма част от европейските правителства премахват партията от списъците си с терористични организации. На първото заседание на Учредителното събрание на 28 май, то гласува обявяването на Непал за федерална демократична република, като по този начин премахва монархията. 564 членове на Учредителното събрание гласуват, от които 560 “за” и четирима “против”. По тизи начин и CPN (М) става най-голямата парламентарно представена политическа партия и постигат една от най важните си цели – премахване на монархията. Тепърва предстои борбата на партията за окончателно вземане на властта и създаване на нова конституция.
В зависимост от конкретните исторически обстоятелства, левите революционни политически партии, като изразител на волята на народните маси, могат успешно да използват различни форми на борба за осъществяване на целите си. В условията на 21-ви век традиционните методи за въоръжена борба като път за осъществяване на социалистическа революция стават все по-осезаемо нелегитимни. Дори твърдолинейни революционни партии като CPN (М) се модернизират и въпреки частичните успехи изоставят тактиката за “народна война” като излизат на парламентарната сцена. По този начин PSUV се превръща в социалистически авангард в световен мащаб, давайки завиден пример за извършване на постепенна революция в демократични условия.
Крахът на комунизма сложи край на Студената война, но не и на разделението бедни-богати – както в международен план, така и вътре в самите държави. На този фон левите партии предлагат алтернатива, която не копира вече наложени модели, а се стреми да приложи и доразвие марксистката идеология, основана на идеите за справедливост и равенство. Чрез демокрацията на участието, левите партии се стремят да дадат максимално управленско присъствие на най-ощетените слоеве от населението. Така те дават надежда, че е възможно да се преодолее противоречието между управлявани и управляващи.
avatar
Orlin

Брой мнения : 28
Registration date : 19.04.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Агент на буржоазията в редовете на работническата класа

Писане  sproletarski on Чет Яну 07, 2010 9:15 am

1. Революцията е винаги скокообразен процес! Когато някой твърди, че:
„Революцията обаче се възприема като постепенен процес, който не си служи с насилие, като се взема предвид, че съвременните държавни институции са резултат от хиляди години опити и грешки“,
без да разбира (а ако го разбира това говори за него много лошо!), че тези институции (всички органи на държавната власт) са надстройка на конкретната база на стоково-паричните отношения, то той отхвърля и самата идея за революция, която неизбежно включва разрушаването на тези буржоазни институции и заменянето им с нови - пролетарски!
2.Тези теории за постепенното врастване на капитализма в социализъм са вече изтърканият метод на буржоазията да залъгва пролетариата.
3.Не ми харесва използваният израз:“призмата на марксизма“. Той навежда на мисълта, че марксизмът е една ограничена постановка с която може и да не се съобразяваш когато потрябва! Сиреч когато на някой това не му оттърва!
4.Наименованието на една партия не е от значение за нейното определяне като революционна или комунистическа. Докато в Непал има основание да се говори за буржоазо-демократична революция, то във Венецуела няма нито всеобща национализация на промишлеността, нито разбиване на буржоазната държавна машина, нито премахване на американската зависимост следователно няма и никакви революционни преобразования.
5.Всички тия понятия, като:„Икономика на еквавилентността“ , „Демокрация на мнозинството“, „Основна демокрация“, „основана на институциите на демократичната държава“ отхвърлят един от основните изводи на марксизма, че демокрацията е винаги класова! Цялата тази „демокрация изобщо“ има ярко изразен антимарксистки характер.
6.Когато вожд като Ленин твърди, че:
„Марксист е само онзи, който разпростира признаването на борбата между класите до признаване диктатурата на пролетариата. Това е пробният камък, на който трябва да се проверява действителното разбиране и признаване на марксизма”(Ленин съч. т.33 с.33 ).
а някой като тебе пренебрегва диктатурата на пролетариата - като цел и класовата борба - като неизбежност при класовото общество; когато такъв човек пренебрегва самото класово деление на обществото и целият класов антагонизъм, то той не е нито марксист, нито комунист!
Това е или неосъзнат лумпен или „агент на буржоазията в редовете на работническата класа“(Ленин)[i]


Последната промяна е направена от sproletarski на Пон Дек 06, 2010 3:58 pm; мнението е било променяно общо 3 пъти
avatar
sproletarski

Брой мнения : 210
Registration date : 26.11.2008

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Политически партии в съвременната революционна левица

Писане  Orlin on Чет Яну 07, 2010 12:41 pm

Марксизмът посочва и изьбирателната борба като път на работничеството към властта. През 1895г. Енгелс отчита промените на обществения живот в тогавашна Европа, включително и възможностите за прилагането в някои страни на всеобщо избирателно право. След като констатира, че германската социалдемокрация има 2 милиона избиратели и може да привлече съюзници, Енгелс прогнозира: "..,ще израстнем като решаваща сила в страната, пред която трябва да е прекланят всички други сили." Енгелс е убеден, че по този път ще се надрасне "господстващата правителствена система", и предупреждава, че само "сблъскване с войската в голям мащаб, кръвопускане, както през 1871 в Париж" може да задържи или върне назад този непрекъснат растеж на социалистическите сили. Изборът на марксизма е ясен. Той зависи от възможностите, които дават обективните обществени условия.
В интервю от 1893 пред френския "Фигаро" Енгелс казва: "Ние сме привърженици на постоянното, непрекъснаото развитие и нямаме намерението да диктуваме на човечеството окончателни закони. Предварително готови мнения относно организирането на бъдещото общество? Вие няма да намерите у нас такова нещо."
В средата на 19в Маркс и Енгелс са за революция, а в другия - реформация. Те са и революционери и реформатори. Това е истинският марксистки политически подход: ръководиш се от реалното състояние на обществото, от възможностите, които съществуват в това общество.Какъв ще бъде той, зависи от обективните обстоятелства.
Това което е казал Ленин, естествено, никой не може да оспори. Той го е казал обаче според ситуацията в Русия по това време.
avatar
Orlin

Брой мнения : 28
Registration date : 19.04.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Ленинизмът е марксизъм по време на империализма и пролетарските революции!

Писане  sproletarski on Чет Яну 07, 2010 2:40 pm

Orlin написа:Марксизмът посочва и изьбирателната борба като път на работничеството към властта.
"
Абе то голям страх от това да се говори за работническата класа Laughing
И когато говориш за това важат ли още изводите на Ленин относно държавата и пролетарската революция, не забравяй, че доколкото "Ленинизмът е марксизъм по време на империализма и пролетарските революции!"(Сталин), то и при днешният империализъм те са верни!
avatar
sproletarski

Брой мнения : 210
Registration date : 26.11.2008

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Политически партии в съвременната революционна левица

Писане  Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите